И отново съпругата на кмета гледаше встрани от нея. Лице като празна страница.
— За какво? — каза тя този път.
Лизел вече беше извън стаята, близо до входната врата. Когато чу тези думи, тя се спря, но реши да не се връща, предпочитайки да продължи безшумно пътя си към изхода и сетне надолу по стъпалата. Тя погледна към Молкинг, преди да изчезне в него и след това за дълго се изпълни със съжаление към съпругата на кмета.
Понякога Лизел се питаше дали просто не трябва да остави на спокойствие тази жена, но Илза Херман беше твърде интересна, а притегателната сила на книгите твърде голяма. Някога думите бяха направили Лизел безполезна, но сега, докато седеше на пода; а съпругата на кмета на писалището на съпруга си, тя усещаше едно вътрешно чувство за могъщество. Това се случваше всеки път, когато дешифрираше някоя нова дума или уловеше смисъла на цяло изречение.
Тя беше момиче.
В нацистка Германия.
Колко подходящо място да откриеш силата на думите.
И колко ужасно (но при все това въодушевяващо!) щеше да бъде чувството много месеци по-късно, когато щеше да отприщи силата на това ново откритие в мига, в който съпругата на кмета я предаде. Колко бързо съжалението щеше да я напусне и колко бързо щеше да се превърне в нещо съвършено друго.
Сега обаче, в лятото на 1940 г., тя не можеше да види какво й е подготвило бъдещето и при това в няколко различни посоки. Пред себе си имаше само една тъжна жена и стая, пълна с книги, която й беше приятно да посещава. Това беше всичко. Това беше част втора от нейното съществуване през това лято.
Част трета, слава богу, беше малко по-безгрижна — ритане на футбол на улица „Химел“.
Позволете ми да ви нарисувам една картина:
Стържещи подметки по асфалта.
Задъхано момчешко дишане.
Викове: „Тук! Насам! Scheisse!8“
Тежкото подскачане на топката по пътя.
Всички бяха на улица „Химел“, а с напредването на лятото се чуваха и все по-настоятелни извинения.
Извиненията бяха на Лизел Мемингер.
И бяха отправени към Томи Мюлер.
Някъде към началото на юли тя най-накрая успя да го убеди, че няма да го убие. След пердаха, който беше отнесъл миналия ноември, Томи все още се боеше да бъде около нея. И по време на мачовете на улица „Химел“ неизменно стоеше надалече.
— Никога не знаеш кога може да й прищрака нещо — довери той веднъж на Руди, наполовина говорейки, наполовина треперейки.
В защита на Лизел трябва да кажем, че тя не спря да се опитва да го успокои.
Чувстваше се огорчена, че бе съумяла да се помири с Лудвиг Шмайкел, но не и с простодушния Томи Мюлер. Той все още се свиваше плахо, когато я зърнеше.
— Откъде можех да разбера, че си ми се усмихвал онзи ден? — питаше го тя отново и отново.
Докато пазеше на вратата, Лизел дори на няколко пъти го насърчи да мине да играе напред, но този негов ход срещна сериозен отпор от съотборниците му.
— Връщай се назад! — заповяда му най-накрая едно момче на име Харалд Моленхауер. — Ти си абсолютно безполезен! — Това се случи, след като Томи го спъна в момента, когато щеше да отбележи гол. Харалд дори щеше да си присъди дузпа, ако Томи не беше от неговия отбор.
Лизел понякога излизаше напред и по някаква причина винаги се противопоставяше на Руди. Те се счепкваха, спъваха се един друг и се наричаха с обидни имена. В такива случаи Руди коментираше:
— Ти изобщо не разбираш от футбол, глупав Saumensch Arschgrobbler. Абсолютно безнадежден случай си. На него изглежда му беше приятно да нарича Лизел „задникодраскач“. Това беше една от радостите на детството.
Друга радост на детството, разбира се, бяха кражбите. Част четвърта, лятото на 1940 г.
Наистина много неща бяха сближили Руди и Лизел, но онова, което циментира приятелството им, беше краденето. Следващата кражба беше провокирана от една открила се възможност, а колосалната движеща сила зад нея беше гладът на Руди. Момчето непрекъснато мислеше за ядене.
Не стига, че имаше купонна система, но и бизнесът на баща му не върнеше добре напоследък (заплахата от еврейската конкуренция вече я нямаше, но заедно с нея си бяха отишли и еврейските клиенти). Щайнерови едва свързваха двата края. Като много други хора от района на улица „Химел“, те живееха в оскъдица. Лизел беше готова да му носи ядене от нейния дом, но и там храната не беше в изобилие. Мама обикновено готвеше грахова супа в неделя вечерта, но не я сервираше само един или два пъти. Тя правеше достатъчно грахова супа, за да стигне до следващата събота. След това в неделя отново готвеше грахова супа. Така всекидневното им меню се свеждаше до грахова супа, хляб и понякога малка порция картофи или месо. Ядеш колкото ти е сипано, не искаш допълнително и не се оплакваш.