В началото правеха разни неща, за да забравят за глада.
Руди не беше гладен, когато играеха футбол на улицата. Или когато взимаха велосипедите на брат му и сестра му и посещаваха ателието на Алекс Щайнер, или пък отиваха при татко, ако този ден беше на работа. В такива случаи Ханс Хуберман обикновено сядаше с тях и им разказваше шеги под гаснещата следобедна светлина.
Друго развлечение през горещите дни беше да се учат да плуват в река Ампер. Водата все още беше малко студена, но това не ги спираше.
— Хайде — придумваше я Руди. — Насам. Тук не е толкова дълбоко.
Докато пристъпваше напред, Лизел не видя огромната дупка под водата и потъна право към дъното. Бясното ритане с крака в стил „кучешката“ спаси живота й, въпреки че едва не се задуши от многото погълната вода.
— Ти си Saukerl — обвини го тя, строполявайки се на речния бряг.
Руди се погрижи да бъде далече от нея. Беше видял какво направи тя на Лудвиг Шмайкел.
— Е, сега вече можеш да плуваш, нали?
Което не я ободри особено. Тя се отдалечи с коса, залепнала за бузата, а от носа й беше потекъл сопол.
— Това означава ли, че няма да получа целувка за това, че те научих да плуваш? — извика той след нея.
— Saukerl!
Ама че нахалник!
Беше неизбежно.
Угнетителната грахова супа и глада на Руди най-накрая ги тласнаха към кражбата. Тези фактори освен това вдъхновиха дружбата им с една група от по-големи деца, които крадяха от фермерите. Крадци на плодове. След един пореден футболен мач и Лизел, и Руди научиха ползата от това да си държиш очите отворени. Седейки на стълбите пред дома на Руди, те забелязаха едно по-голямо момче — Фриц Хамер — да яде ябълка. Беше от сорта „Клар“ — от тези дето зреят през юли и август — и изглеждаше великолепно в ръката му. Още три-четири като нея видимо бяха издули джобовете му.
Те се приближиха нехайно към него.
— Откъде ги взе? — попита Руди.
Момчето само се ухили в началото.
— Шт — каза то и спря да яде. Сетне извади една ябълка от джоба си и я подхвърли. — Само я виж — предупреди той. — Не я яж.
Следващият път, когато видяха същото момче да носи същото яке, въпреки лятната жега, те го проследиха. То ги отведе нагоре по течението на река Ампер. Бяха близо до мястото, където Лизел беше идвала с татко, докато се учеше да чете.
Група от пет момчета, някои длъгнести, други ниски и мършави, стояха и чакаха.
По онова време в Молкинг имаше няколко такива групи, чиято численост обикновено възлизаше на пет-шест души. Водачът на въпросната шайка беше симпатичен петнайсетгодишен престъпник на име Артур Берг. Той се огледа и видя двете единайсетгодишни деца, които се присламчваха към тях.
— Und? — попита той. — И?
— Умирам от глад — отвърна Руди.
— И освен това е много бърз — каза Лизел.
Берг я погледна.
— Не помня да съм искал мнението ти. — Той беше висок момчурляк с дълга шия и равномерно разпределени групи от пъпки по лицето. — Но те харесвам. — Артур Берг беше дружелюбен по един безочлив хъшлашки начин. — Това не е ли тази, която натупа брат ти, Андерл? — На Лизел несъмнено й се носеше славата. Новината за един добър пердах бързо се разчува.
Друго момче — едно от ниските и мършавите — с руса рошава коса и бледа кожа, погледна към нея.
— Мисля, че да.
— Да, тя е — потвърди Руди.
Анди Шмайкел се приближи, огледа я от глава до пети със замислено лице и накрая се усмихна широко.
— Браво, хлапе. — Той дори я тупна по гърба, като уцели лопатката й. — Щяха да ме спукат от бой, ако го бях направил аз.
Артур се приближи към Руди.
— А ти беше онзи Джеси Оуенс, нали?
Руди кимна.
— Очевидно си идиот — отбеляза Артур, — но си от нашия тип идиоти. — Хайде, да вървим.
Те бяха в бандата.
Когато стигнаха фермата, Лизел и Руди получиха чувал. Артур Берг стисна собствената си торба от зебло. Той прокара ръка през меките си кичури коса.