— Някой от вас крал ли е преди?
— Разбира се — потвърди Руди. — Крадем през цялото време. — Той не беше много убедителен.
Лизел беше по-конкретна:
— Аз откраднах две книги — при което Артур прихна, изсумтявайки три пъти. Пъпките му смениха местата си.
— Човек не може да яде книги, скъпа.
Сетне те се заеха да изучават ябълковата градина с нейните дълги виещи се редици. Артур Берг даде заповеди:
— Първо — рече той, — гледайте да не ви хванат на оградата. Който бъде хванат на оградата, ще бъде изоставен. Ясно? — Всички кимнаха с глава в знак, че са разбрали. — Второ, единият е на дървото, другият стои долу. Някой трябва да събира. — Артур потри доволно ръце, въодушевен от начинанието. — Трето, ако видите някой да идва, викайте така, че да събудите мъртвите. И всички хукваме. Richtig9?
— Richtig. — Отговорът дойде в хор.
Той я бутна към оградата, метна празния чувал върху телта, прехвърлиха се от другата страна и хукнаха към другите. Руди се качи на най-близкото дърво и започна да хвърля ябълките отгоре. Лизел стоеше долу и ги събираше в чувала. Когато се напълни, възникна друг проблем.
— Как ще прескочим оградата сега?
Отговорът дойде, когато видяха Артур Берг да се катери по оградата, колкото може по-близко до един от коловете й.
— Там телта е по-здрава. — Руди посочи с ръка. Той прехвърли чувала над оградата, помогна на Лизел да се покачи и се приземи до нея от другата страна, сред разпилените по земята ябълки.
До тях, стъпил здраво на дългите си крака, Артур Берг ги наблюдаваше с интерес.
— Не е зле — избоботи гласът му отвисоко. — Никак не е зле.
Когато се върнаха при реката, скрити сред дърветата, той взе чувала и даде на Лизел и на Руди да си разделят дузина ябълки.
— Добра работа — беше последният му коментар по въпроса.
Същият следобед, преди да се приберат у дома, Лизел и Руди изядоха по шест ябълки за по-малко от половин час. В началото се чудеха дали да не споделят плодовете със семействата си, но това криеше огромна опасност. Не им допадаше мисълта, че ще трябва да обясняват откъде са дошли ябълките. Лизел се колебаеше дали да не каже поне на татко, но не й се искаше той да си помисли, че доведената му дъщеря е маниакален престъпник. Затова продължи да хрупа.
На речния бряг, където се беше научила да плува, всяка от ябълките беше погълната. Несвикнали с такова изобилие, те знаеха, че е много вероятно да им стане лошо. Но въпреки това изядоха всичко.
— Saumensch! — наруга я мама същата вечер. — Защо повръщаш така?
— Може би е от граховата супа — предположи Лизел.
— Точно така — обади се татко. Той беше отново до прозореца. — От нея трябва да е. На мен самият също ми е малко лошо.
— А теб кой те е питал, Saukerl? — Сетне тя бързо се обърна към повръщащия Saumensch. — Е? Какво има? Какво си правила, прасе такова?
Но Лизел не каза нищо.
Тя си мислеше щастливо за ябълките. Ябълките! И сетне повърна още веднъж, за късмет.
Арийската магазинерка
Те стояха пред магазина на фрау Дилер, до варосаната стена. В устата на Лизел Мемингер имаше захарен бонбон.
Слънцето беше в очите й.
Въпреки тези трудности, тя все пак беше в състояние да говори и да спори.
В края на август и лятото те намериха един пфениг на земята. Неподправено щастие.
Той лежеше наполовина изгнил в прахта по маршрута за разнасяне на прането. Самотна ръждясала монета.