— Виж това?
Руди се спусна към нея. Обзети от почти болезнено вълнение, те хукнаха към магазина на фрау Дилер, без дори да се замислят, че един-единствен пфениг можеше да се окаже недостатъчен за онова, което смятаха да си купят. Влетяха през вратата и се спряха пред арийската магазинерка, която ги изгледа с презрение.
— Аз чакам — отбеляза тя. Косата й беше опъната назад, а черната й рокля задушаваше тялото й. Фотография на фюрера в рамка наблюдаваше от стената.
— Хайл Хитлер! — обади се първи Руди.
— Хайл Хитлер! — откликна тя, изпъвайки снага зад щанда. — А ти? — Фрау Дилер изгледа строго Лизел, която побърза да даде своя поздрав към фюрера.
На Руди не му трябваше много време да извади монетата от джоба си и да я сложи решително върху щанда. Той погледна фрау Дилер право в очилата и каза:
— Смесени бонбони, моля.
Фрау Дилер се усмихна. Зъбите в устата й се бореха за място и неочакваната й добронамереност накара Руди и Лизел също да се усмихнат. Но не за дълго.
Тя се наведе, затършува нещо и пак се изправи.
— Ето — каза арийката и подхвърли един бонбон на щанда. — Смесете си го сами.
Навън те развиха опаковката и се опитаха да отхапят бонбона на две, но захарта беше като стъкло. Прекалено твърда дори за вълчата захапка на Руди. Затова се наложи да го смучат, докато свърши. Десет смуквания за Руди. Десет за Лизел. Ту той, ту тя.
— Ето на това му викам хубав живот — обяви Руди със захарна усмивка и Лизел не възрази.
Когато приключиха, устите и на двамата бяха възчервени и докато вървяха, си напомняха да си държат очите отворени, в случай че се натъкнат на друга монета.
Разбира се, не намериха нищо. Трудно беше да те споходи такъв късмет два пъти в годината, да не говорим пък в един следобед.
Въпреки това, с червени езици и зъби, те вървяха по улица „Химел“, оглеждайки щастливо земята.
Денят беше великолепен и нацистка Германия беше прекрасна страна.
Боецът
(продължение)
Сега се придвижваме малко напред, към една борба през студена нощ. Ще оставим крадеца на книги да ни настигне по-късно.
Беше 3 ноември и подът на влака се държеше за краката му. Той пък държеше пред себе си копие от „Mein Kampf“ и четеше своя спасител. По ръцете му избиваше пот. Следи от пръсти се бяха впили в книгата.
Някъде зад Макс Ванденбург град Щутгарт разтвори подигравателно ръце.
Той не беше добре дошъл там и се опитваше да не мисли за стария сух хляб, с който стомахът му се бореше. На няколко пъти се размърда и погледна към светлините, които изглеждаха вече само като шепа искри и после изчезнаха напълно.
Гледай високомерно, посъветва се той. Не издавай страха си. Чети книгата. Усмихвай се. Това е велика книга — най-великата книга, която някога си чел. Не обръщай внимание на жената срещу теб. Тя и без това спи вече. Хайде, Макс, остават само още няколко часа.
Както се оказа, обещаното посещение в стаята на мрака не отне няколко дни, а седмица и половина. До следващото мина още една, и сетне още една, докато накрая съвсем изгуби представа за миналите дни и часове. Беше прехвърлен още веднъж в някакъв малък склад, където имаше повече светлина, повече посещения и повече храна. Но времето изтичаше.
— Заминавам скоро — каза приятелят му Валтер Куглер. — Знаеш как е… армията.
Валтер Куглер, приятел на Макс от детинство, сложи ръката си на рамото на евреина.
— Можеше да бъде и по-лошо. — Той погледна приятеля си в еврейските му очи. — Можеше да се случи нещо с теб.
Това беше последната им среща. Един последен пакет беше поставен в ъгъла и този път там имаше билет. Валтер отвори „Mein Kampf“ и го пъхна вътре, до картата, която бе купил заедно със самата книга.
— На страница тринайсета — усмихна се той. — За късмет, а?
Когато вратата се затръшна, Макс отвори книгата и разгледа билета. Щутгарт — Мюнхен — Пасинг. Влакът тръгваше след два дни, през нощта, тъкмо навреме, за да направи последното прекачване. Оттам щеше да върви пеша. Сгънатата на четири карта вече беше в главата му. Ключът беше все още залепен от вътрешната страна на корицата.
Седя половин час преди да пристъпи към пакета. Освен храната, там имаше още няколко други неща.