За Лизел Мемингер този миг беше окован като в тъмница, а мислите бясно прелитаха през ума й. Es stimmt niht. Това не е истина. Това не е истина.
И цялата трепереше.
Защо те винаги треперят?
Да, знам, знам, предполагам, че това има нещо общо с инстинкта. Целта е да бъде спрян потокът на истината. Сърцето й в този момент беше хлъзгаво и горещо. И шумно. Толкова, толкова шумно.
Постъпих глупаво и останах. Наблюдавах.
След това майка й.
Тя се събуди, обзета от същия безумен трепет.
За да добиете идея за него, представете си неловко мълчание. Представете си отломки и късове от отприщено отчаяние. И удавяне във влак.
Снегът валеше неспирно и пътуването към Мюнхен беше прекъснато поради проблеми с релсите. Имаше една виеща жена. И едно момиче, което стоеше вцепенено до нея.
В паниката си майката отвори вратата.
Слезе долу в снега, държейки малкото телце.
Какво друго можеше да направи момичето, освен да я последва?
Както вече научихте, двама шафнери също слязоха от влака. Те обсъждаха и спореха какво трябва да се направи. Ситуацията беше, меко казано, неприятна. Най-накрая беше решено и тримата да бъдат закарани до следващия град и да бъдат оставени там на компетентните власти.
Този път влакът потегли, куцукайки, през затрупаната от сняг страна.
Сетне се препъна и спря.
Те слязоха на перона, майката с тялото на ръце.
Останаха да стоят там.
Момчето ставаше все по-тежко.
Лизел нямаше никаква представа къде е. Всичко беше бяло и докато бяха на гарата, тя виждаше единствено изтритите букви на една табела пред нея. За Лизел градът беше безименен. Това беше градът, където два дни по-късно беше погребан брат й Вернер. Сред свидетелите на това събитие беше един свещеник и двама треперещи от студ гробари.
Грешки, грешки, понякога това е единственото нещо, на което съм способна.
В продължение на два дни се занимавах с моите дела. Пътувах по земното кълбо както винаги, предавайки душите на транспортната линия на вечността. Изпращах ги с поглед, докато бавно се отдалечаваха. На няколко пъти си напомних, че трябва да стоя далече от погребението на брата на Лизел Мемингер. Но не се вслушах в съвета си.
Още от километри забелязах малката група хора, които стояха сковано сред снежната пустош. Гробището ме посрещна като стар приятел и скоро аз бях с тях. Навела глава.
Застанали от лявата страна на Лизел, гробарите потриваха ръце от студ и се оплакваха от снега и тежките условия за копаене на гроб. „Толкова е трудно да се разбие леда“ и така нататък. Единият от тях едва ли беше на повече от четиринайсет години. Чирак. Когато се отдалечи на няколко крачки, една черна книга падна незабелязано от джоба на палтото му.
Няколко минути по-късно майката на Лизел се отдалечи заедно със свещеника, благодарейки му за церемонията.
Момичето обаче остана.
Коленете й потънаха в земята. Нейният момент беше дошъл.
Все още изпълнена с недоверие, тя започна да копае. Той не можеше да е мъртъв. Не можеше да е мъртъв. Не можеше…
Секунди по-късно снегът се беше врязал в кожата й. По напуканите й ръце имаше замръзнала кръв.
Някъде в целия този сняг тя виждаше сърцето си, разбито на две половини. Всяка половина грееше и туптеше по цялата тази белота. Разбра, че майка й се е върнала за нея, едва когато усети кокалестата й ръка на рамото си. Лизел беше извлечена. Един топъл писък изпълни гърлото й.
Държаха се за ръце.
Взеха си едно последно прочувствено сбогом, после се обърнаха и си тръгнаха от гробището, извръщайки още на няколко пъти глави назад.
А аз самата останах там още няколко секунди.