Когато тръгна, складът остана празен с изключение на пода.
— Довиждане — прошепна той.
Последното нещо, което Макс видя, беше малката невзрачна купчинка коса до стената.
Довиждане.
С гладко избръснато лице и несиметрична, но старателно вчесана коса, той излезе от сградата като нов човек. Всъщност оттам излезе германец. Хей, но той си беше германец. Или по-точно беше си такъв и преди това.
В стомаха си усещаше напрегнатата комбинация между храна и гадене.
Вървеше към гарата.
Показа билета и личната си карта и сега седеше в малко купе на влака, точно пред погледа на опасността.
— Документи.
Точно това се боеше да чуе.
Беше достатъчно лошо, когато го спряха на перона. Знаеше, че няма да може да го понесе два пъти.
Треперещите ръце.
Миризмата — не, вонята — на вината.
Просто нямаше да намери сили още веднъж.
За щастие само му поискаха билета, след което остана единствено прозорецът с малките градове по пътя, струпването от светлини и хъркащата жена в другия край на купето.
През по-голямата част от пътуването той беше забил нос в книгата, опитвайки се да не вдига поглед.
Думите се въртяха в устата му, докато ги четеше.
Странно, но докато прелистваше страниците и напредваше през главите, в ума му се запечатаха само две думи.
Mein Kampf. Моята борба.
Заглавието. Отново и отново, докато влакът бърбореше от един немски град до следващия.
Mein Kampf.
От всички възможни неща точно тази книга беше неговият спасител.
Мошеници
Някой би могъл да каже, че на Лизел Мемингер й се беше разминало леко. И на нея действително й се размина леко в сравнение с Макс Ванденбург. Да, брат й на практика беше умрял в ръцете й и майка й я изостави.
Но по-лошо от всичко беше да си евреин.
Преди пристигането на Макс Роза Хуберман изгуби още един от клиентите си, този път Вайнгартнерови. Задължителният schimpferei10 се случи в кухнята, а докато словесният поток течеше, Лизел се успокояваше с факта, че все пак им оставаха още двама клиенти. И което беше още по-добре — единият от тях беше кметът, заедно с неговата съпруга и книгите.
Що се отнася до другите занимания на Лизел, тя продължаваше да сее опустошения заедно с Руди Щайнер. Дори бих казала, че техните злосторничества ставаха все по-изтънчени.
Те проведоха още няколко акции с Артур Берг и компания, изпълнени с желание да докажат способностите си и да развият престъпния си потенциал. Крадяха картофи от едно място, лук от друго. Но най-големият си удар направиха сами.
Както стана ясно по-рано, едно от предимствата на това да се разхождаш из града беше възможността да намираш разни неща но земята. От друга страна шляенето позволяваше да забелязваш хората. И нещо повече — то позволяваше да забелязваш едни и същи хора да правят едни и същи неща седмица след седмица.
Пример за това беше Ото Щурм, едно момче от училище, което всеки петък следобед яхаше колелото и караше продукти на свещениците в църквата.
В продължение на месец те го наблюдаваха, докато времето все повече се разваляше и Руди, в частност, беше твърдо решен някой петък през някоя необикновено мразовита октомврийска седмица Ото да не се справи със задачата си.
— Всички тези свещеници — възкликна Руди, докато вървяха през града. — Те и без това са прекалено дебели. Могат да минат една седмица, без да ядат. — Лизел охотно се съгласи с него. Първо, тя не беше католичка. Второ, самата тя беше доста гладна. Както обикновено, Лизел носеше прането, а Руди две кофи със студена вода, или както той се изрази, две кофи с бъдещ лед.
Малко преди да стане два часа, той се залови за работа.
Без колебание изля водата на улицата точно на мястото, където Ото се появяваше с колелото си иззад ъгъла.
Което си е вярно, Лизел в началото изпитваше съвсем малко чувство за вина, но пък планът беше съвършен. Малко след два часа всеки петък Ото Щурм завиваше по улица „Мюнхен“ с продуктите, натоварени в кошницата при кормилото. Но специално в този петък той нямаше да стигне по-далече.