— Къде?
— На едно място с картофи.
Двайсет и четири часа по-късно Лизел и Руди отново преодоляха една телена ограда и напълниха чувала си.
Проблемът възникна по време на измъкването.
— Боже! — извика Артур. — Фермерът! — Онова, което породи ужас обаче, беше следващата му дума. Той я изкрещя така, сякаш вече беше атакуван с нея. Устата му се отвори широко. Думата излетя навън и тя беше „брадва“.
И наистина, когато се обърнаха, фермерът тичаше към тях, вдигнал високо оръжието над главата си.
Всички хукнаха към оградата и започнаха да се прехвърлят от другата страна. Руди, който беше в най-далечния край, ги настигна бързо, но не достатъчно бързо, за да не бъде последен. И в момента, в който прекрачи крак, се заплете.
— Хей!
Викът на изоставения.
Групата се спря.
Инстинктивно, Лизел се затича обратно.
— Побързай! — извика Артур. Гласът му беше далечен, сякаш го беше глътнал преди да излезе от устата му.
Бяло небе.
Другите продължиха да тичат.
Лизел пристигна и задърпа плата на панталоните му. Очите на Руди бяха широко отворени от страх.
— Бързо — каза момчето, — той идва.
Някъде далече все още се чуваше звука от дезертиращи крака, когато една допълнителна ръка сграбчи телта и я откачи от панталоните на Руди Щайнер. Парче от плата остана на металния възел, но бягството беше осигурено.
— А сега по-бързо — посъветва ги Артур, малко преди фермерът да пристигне, задъхан и ругаещ. Той стискаше здраво брадвата, която сега беше вече до крака му, и крещеше напразните думи на ограбения.
— Ще се погрижа да ви арестуват! Ще ви намеря! Ще разбера кои сте!
И точно в този момент се чу гласът на Артур Берг:
— Името му е Оуенс! — Сетне и той побягна и настигна Лизел и Руди. — Джеси Оуенс!
Когато бяха вече в безопасност, те седнаха, останали без дъх, а малко по-късно дойде и Артур Берг. Руди отказа да го погледне.
— На всеки от нас се е случвало — рече Артур, чувствайки колко е разстроен Руди. Лъжеше ли. Не можеха да бъдат сигурни и никога нямаше да разберат това.
Няколко седмици по-късно Артур Берг се премести в Кьолн.
Видяха го още веднъж по време на обиколките с прането. На една малка пряка на улица „Мюнхен“ той подаде на Лизел хартиена кесия с дузина кестени. И се усмихна самодоволно.
— От един познат в пекарната промишленост. — След като ги уведоми за заминаването си, Артур ги озари с една последна пъпчива усмивка и успя да ги перне и двамата по челата. — Не се нахвърляйте върху тези неща веднага. — И те повече никога не видяха Артур Берг.
Това не се отнася до мен, защото аз съвсем определено го видях.
Този път Руди и Лизел постъпиха по-разумно. Те изядоха само по един кестен и продадоха останалите от къща на къща.
— Ако имате някой друг излишен пфениг — казваше Лизел на всяка врата, — имам кестени за продан. — Накрая събраха шестнайсет монети.
— А сега — засмя се Руди — е време за реванш.
Същия следобед отидоха в магазина на фрау Дилер, отправиха поздрав към Хитлер и зачакаха.
— Отново смесени бонбони, а? — каза тя удостоявайки ги с характерната си усмивка и в отговор те кимнаха. В следващия момент парите бяха шляпнати върху щанда, при което усмивката на фрау Дилер леко увисна.
— Да, фрау Дилер — казаха те в хор. — Смесени бонбони, моля.
Фюрерът ги гледаше гордо от фотографията на стената.
Триумф преди бурята.
Боецът
(заключение)
Жонглирането е към края си, но борбата не. В едната си ръка държа ръката на Лизел Мемингер, а в другата тази на Макс Ванденбург. И скоро ще ги събера една в друга. Само след няколко страници.
Боецът:
Ако го убиеха тази нощ, поне щеше да умре жив.
Влакът беше вече далече, хъркащата жена вероятно си беше направила легло в някое съседно купе и спеше завита, колелетата потракваха. Сега оставаха само няколко стъпки между Макс и спасението. Стъпки, мисли и съмнения.