Проследи картата в ума си, от Пасинг до Молкинг. Беше късно, когато видя града. Краката го боляха ужасно, но почти беше стигнал — най-опасното място, където можеше да бъде. Достатъчно близо, за да го докосне.
Точно както му беше описано, намери улица „Мюнхен“ и тръгна по тротоара.
Всичко изглеждаше сковано.
Сиянието на уличните лампи.
Тъмните безучастни сгради.
Кметството стоеше като огромен несръчен момчурляк, твърде отхвръкнал за годините си. Църквата се губеше в тъмнината, колкото по-високо издигаше поглед.
Всяко нещо го наблюдаваше.
Потръпна.
„Дръж си очите отворени“, каза си той.
(Германските деца се оглеждат да намерят някоя изгубена монета. Германските евреи са нащрек да не бъдат заловени.) В съгласие с щастливото си число тринайсет, той отброяваше стъпките си точно на групи по тринайсет. Само тринайсет стъпки, казваше си боецът. Хайде сега, още тринайсет. И след деветдесет такива серии най-накрая се озова на ъгъла на улица „Химел“.
В едната си ръка стискаше куфара.
В другата все още държеше Mein Kampf.
И двата предмета бяха тежки, и по двата имаше пот, избила от дланите му.
Тръгна по малката уличка към номер 33, борейки се с импулса да се усмихне, да се разхлипа и дори да си представи спасението, което може би го очакваше там. Напомни си, че сега не беше време за надежди. Несъмнено, можеше почти да го докосне. Можеше да го почувства, но все още не беше го достигнал. Вместо да приеме, че скоро ще бъде спасен, той отново се зае да прехвърля през ума си какво ще прави, ако в последния момент бъде заловен или по някаква случайност се окаже, че там го чака грешният човек. Разбира се, долавяше и хапливото чувство за вина.
Как можеше да се изправи пред тези хора и да иска от тях да рискуват живота си за него? Как можеше да е толкова егоистичен?
Трийсет и три.
Те се спогледаха един друг.
Къщата беше бледа, почти болнава на вид, с желязна порта и кафява врата с петна от наплюто.
От джоба си извади ключ. Той не проблясваше, а лежеше матов и невзрачен в дланта му. За миг го стисна силно, наполовина очаквайки да потече в дланта му. Но не стана така. Металът беше твърд и гладък, със здрави зъбци, които се забиваха в плътта му.
Боецът бавно се наведе напред, опирайки буза в дървото, и взе ключа от дланта си.
Част четвърта
Изнудвачът
Акордеониста
В кухнята стоеше един млад мъж. Той имаше чувството, че ключът в ръката му ръждясва. Не каза нещо от рода на „здравейте“, „моля ви, помогнете ми“ или някакво подобно очаквано изречение. Зададе два въпроса.
Докато гледаше неловко човешката фигура пред себе си, гласът на младия човек беше остърган и подаден през мрака, сякаш беше последното нещо, останало от него.
Татко, бдителен и ужасен, пристъпи напред.
И прошепна на кухнята:
— Разбира се, че свиря.
Всичко това беше започнало преди много години по времето на Първата световна война.
Странни са тези войни.
Пълни с кръв и насилие, но и с истории, които е също толкова трудно да проумееш. „Точно така се случи — мърморят хората. — Пет пари не давам дали ми вярвате или не, но истината е, че животът ми беше спасен от онази лисица.“ Или пък: „Те падаха и от двете ми страни и останах само аз, единственият, който не получи куршум между очите. Защо точно аз? Защо аз, а не те?“
Историята на Ханс Хуберман беше малко по-различна. Когато я открих в думите на крадеца на книги, разбрах, че ние се бяхме разминавали с него няколко пъти през този период, макар никой от нас да не си беше уреждал среща. Лично аз имах много работа за вършене. А що се отнася до Ханс, мисля, че той правеше всичко възможно, за да ме избягва.
Първият път, когато бяхме близко един до друг, Ханс беше на двайсет и две години и се сражаваше във Франция. Повечето млади мъже в неговия взвод горяха от желание да се бият. Ханс не беше толкова сигурен. Аз бях отнесла вече неколцина от тях, но може да се каже, че дори не се бях доближавала до Ханс Хуберман. Той беше или твърде голям късметлия, или заслужаваше да живее, или пък имаше много добра причина да продължава да живее.