В армията не се отличаваше с нищо особено. Тичаше по средата, катереше се по средата и умееше да стреля достатъчно добре, за да не дразни командирите си. Не блестеше с нищо, така че да бъде един от избраните, които се устремяваха право към мен.
Ханс се беше сражавал почти шест месеца, когато се озова във Франция, където животът му, общо взето, беше спасен от едно странно събитие. Погледнато от друг ъгъл, някой би казал, че на фона на цялата абсурдност на войната, тази случка звучи съвсем разумно.
В общи линии времето, преживяно в Голямата война, го изумяваше от момента, в който постъпи в армията. Една безкрайна поредица от дни, които се нижеха един след друг до безкрай:
Разговори за куршуми.
Почиващи мъже.
Най-хубавите мръсни шеги на света.
Студена пот, която се застояваше под мишниците и в панталоните по-дълго, отколкото бе добре дошла.
Най-много обичаше игрите на карти, последвани от няколко игри на шах, макар никак да не го биваше в последното. И музиката. Тя винаги беше на преден план.
На акордеон го научи да свири един немски евреин на име Ерик Ванденбург, който беше с година по-голям от него. Те постепенно се сприятелиха поради факта, че нито един от двамата не се интересуваше особено от боевете. Предпочитаха да си свиват цигари, вместо да се търкалят в снега и калта. Така бе изградено едно здраво приятелство, стъпващо на комара, пушенето, музиката, а също и на общото им желание да оцелеят. Единствената беда беше, че по-късно Ерик Ванденбург щеше да бъде намерен на няколко парчета на един тревист хълм. Очите му бяха отворени, а годежният му пръстен — откраднат. Натоварих душата му заедно с останалите и се понесохме. Хоризонтът беше с цвета на мляко. Студено и свежо. Разлято сред телата.
Единственото, което остана от Ерик Ванденбург, бяха няколко лични вещи и един акордеон със следи от пръсти по него. Всичко беше изпратено в дома му, с изключение на инструмента. Решиха, че е прекалено голям. Почти засрамен, той стоя известно време на леглото му в базовия лагер и сетне беше даден на приятеля му Ханс Хуберман, който случайно беше единственият оцелял.
И за това трябваше да благодари на Ерик Ванденбург. Или по-точно, на Ерик Ванденбург и на четката на сержанта.
През онази сутрин, малко преди обичайното време за ставане, сержант Щефан Шнайдер влезе с твърда стъпка в спалното отделение и призова всички към внимание. Той беше популярен сред хората с чувството си за хумор, с грубоватите си шеги и с факта, че никога не следваше някого към огъня. Той винаги беше пръв.
Понякога влизаше в помещението на почиващите мъже и казваше неща от рода на „Има ли тук човек от град Пасинг?“ или „Кой разбира от математика?“, или в съдбоносния случай с Ханс Хуберман „Кой има четлив почерк?“
Развръзката след първия от тези три въпроса направи така, че да няма повече доброволци. През онзи ден един ревностен млад войник на име Филип Шлинк се изправи гордо и каза: „Тъй вярно, господин сержант, аз съм от Пасинг.“ При което той получи четка за зъби и му беше наредено да почисти тоалетните.
Затова когато сержантът попита кой умее да пише красиво, вие сигурно се досещате защо никой не побърза да пристъпи напред. Войниците предположиха, че доброволецът вероятно първи ще бъде изпратен на преглед за хигиената или ще му бъде наредено да почисти мръсните ботуши на ексцентричния лейтенант.
— Хайде, какво се кумите — играеше си с тях Шнайдер. Пригладената му с масло коса блестеше, въпреки че един кичур винаги стърчеше бдително над челото му. — Сред толкова много безполезни негодници все трябва да има един, който да умее да пише сносно.
В далечината се чуваше оръдейна стрелба.
Това предизвика реакция.
— Вижте — каза Шнайдер, — този път е друго. Задачата може би ще отнеме целия предобед, а може би и повече. — Той не можа да сдържи усмивката си. — Шлинк лъскаше тоалетните, докато вие играехте карти, но този път отивате там.