— И защо не? — Мъжът беше шокиран.
Ханс погледна кокалчетата на дясната си ръка и преглътна. Вече усещаше вкуса на грешката, като метална таблетка в устата си.
— Забрави — рече той, сетне се обърна и тръгна към вкъщи.
— Добре си помислете, хер Хуберман. И ни уведомете какво сте решили.
Той не си направи труда.
На следващата сутрин, както бе обещал, стана по-рано от обичайното, но не достатъчно рано. Вратата на Клайнеман беше все още влажна от росата. Ханс я подсуши. Успя да докара цвета колкото може по-близо до оригиналния и положи един солиден пласт боя.
В този момент по улицата невинно мина минувач.
— Хайл Хитлер — каза той.
— Хайл Хитлер — отвърна Ханс.
През следващата година Ханс имаше късмет, че не беше оттеглил официално молбата си. Въпреки че много хора веднага получаваха членство, той беше преместен в списъка на чакащите и на него се гледаше с подозрение. Към края на 1938 г., когато евреите бяха напълно разчистени след Kristallnacht14, дойде посещение от Гестапо. Те претърсиха къщата и след като не намериха нищо подозрително, Ханс Хуберман се оказа сред късметлиите.
На него му беше позволено да остане в дома си.
Онова, което го спаси, вероятно беше молбата му, която все още формално очакваше одобрение. Поради тази причина той беше толериран, макар и да беше изгубил репутацията си на способен бояджия.
Имаше и още един спасител.
Това беше акордеонът му, който навярно го спаси от пълно отхвърляне от обществото. Бояджии имаше много, идваха такива и от Мюнхен, но благодарение на краткото музикално обучение на Ерик Ванденбург и почти двете десетилетия редовно упражняване, в Молкинг нямаше нито един човек, който да може да свири точно като него. Стилът му не беше съвършен, но в него имаше топлина. Дори и грешките му не дразнеха, а галеха слуха. Той отправяше поздрав към фюрера, когато се налагаше, и развяваше знамето в правилните дни. Нямаше никакъв видим проблем.
Сетне, на 16 юни, 1939 г. (тази дата сега е като цимент), след като бяха изминали малко повече от шест месеца от идването на Лизел на улица „Химел“, се случи събитие, което необратимо промени живота на Ханс Хуберман.
В този ден беше получил поръчка за работа.
Излезе от вкъщи точно в седем сутринта.
Теглеше бояджийската количка след себе си, без да съзнава, че някой го следва.
Когато стигна мястото, където щеше да боядисва, към него се приближи млад непознат мъж. Русокос, висок и сериозен.
Двамата се спогледаха.
— Случайно вие да сте Ханс Хуберман?
Ханс кимна, протягайки ръка към бояджийската си четка.
— Да, аз съм.
— Случайно да свирите още на акордеон?
Този път Ханс се спря, оставяйки четката на мястото й.
Непознатият се почеса по брадичката, огледа се и сетне заговори много тихо, но съвсем отчетливо:
— Вие обичате ли да спазвате обещанията си?
Ханс извади две кутии с боя и го покани да седне. Преди да приеме поканата, младият мъж протегна ръка и се представи:
— Името ми е Куглер. Идвам от Щутгарт.
Те седнаха, поговориха петнайсетина минути и си уредиха среща по-късно вечерта.
Добро момиче
През ноември 1940 г., когато Макс Ванденбург влезе в кухнята на улица „Химел“, той беше на двайсет и четири години. Дрехите сякаш го смазваха с тежестта си, а умората му беше толкова голяма, че дори едно почесване щеше да го прекърши на две. Стоеше на прага, треперещ и съсипан.
— Все още ли свирите на акордеон?
Разбира се истинският смисъл на въпроса беше „Все още ли сте готов да ми помогнете?“
Таткото на Лизел тръгна към входната врата и я отвори. Предпазливо надникна навън, в двете посоки, и се върна. Присъдата беше „нищо“. Макс Ванденбург, евреинът, затвори очи и раменете му се отпуснаха още повече в прегръдките на безопасността. Самата идея за това беше нелепа, но все пак той я прие.
Ханс се погрижи пердетата да бъдат дръпнати добре. Не трябваше да остане и най-малкият процеп. И в следващия миг Макс вече не можеше да се държи на краката си. Той приклекна и сключи ръце.
14
„Кристалната нощ“ (нем.), наричана още „Нощта на счупените стъкла“. Става дума за погром над домовете и магазините на евреите, извършен на 9–10 ноември, 1938 г., когато много от тях са задържани и изпратени в концентрационни лагери. — Б.пр.