Макс обичаше плътните кръгове от тела и неизвестното.
Горчиво-сладкият вкус на несигурността.
Да спечелиш или да загубиш.
Сякаш нещо се раздвижваше в стомаха му, докато чувството станеше непоносимо. Единственият лек беше да пристъпи напред и да започне да нанася удари. Макс не беше момче, което би умряло, мислейки много-много за това.
Поглеждайки назад, любимата му битка беше Бой Номер Пет с едно тънко, високо и кораво момче на име Валтер Куглер. И двамата бяха петнайсетгодишни. Валтер беше спечелил всичките четири предишни схватки, но този път Макс чувстваше нещо различно. В него течеше нова кръв — кръвта на победата — и тя едновременно плашеше и въодушевяваше.
Около тях както винаги имаше плътен кръг. Неравна земя под краката им. Застинали усмивки по лицата наоколо. Мръсни пръсти, стискащи пари, крясъци и подвиквания, изпълнени с толкова живот, че не съществуваше нищо друго.
Боже, тук имаше толкова много радост и страх, такава искряща възбуда!
Двамата бойци бяха сковани от наситеността на мига, на лицата им бяха изписани войнствени изражения, подсилени от напрежението. Концентрация с широко отворени очи.
След първите една-две минути, в които се изпробваха един друг, те скъсиха разстоянието и започнаха да поемат повече рискове. В края на краищата това беше уличен бой, а не едночасов официален боксов мач. Нямаха на разположение цял ден.
— Хайде, Макс! — извика един от приятелите му. Между думите нямаше никаква пауза. — Хайде, Макси Такси, сега го хвана натясно, давай, еврейче, хвана го натясно, хвана го натясно!
Дребничко момче с меки кичури коса, разбит нос и влажни очи, Макс беше цяла глава по-нисък от противника си. Стилът му беше лишен от всякакво изящество — леко приведен, той настъпваше напред и нанасяше удари към лицето на Куглер. Другото момче, очевидно по-силно и по-опитно, стоеше изправено и неговите удари постоянно попадаха в брадичката и бузите на Макс.
Еврейското момче обаче продължаваше да настъпва.
Тежкият пердах, който понасяше, като че ли не можеше да го спре. Кръвта промени цвета на устните му. Тя скоро щеше да засъхне върху зъбите му.
Избухна силен рев, когато беше повален на земята. Направени бяха нови залагания.
Макс се изправи.
Беше нокаутиран още веднъж, преди да смени тактиката и да подмами Валтер Куглер малко по-близо, отколкото му харесваше. Веднъж постигнал това, Макс нанесе къс отсечен удар, който попадна право в носа му.
Внезапно заслепен, Куглер залитна назад и Макс моментално се възползва от шанса си. Той го последва, нанасяйки му още един прав удар с дясната ръка, и след това разби защитата му, стоварвайки левия си юмрук в ребрата му. Фаталното дясно кроше намери брадичката му. Валтер Куглер беше на земята и русата му коса бе посипана с пръст. Краката му бяха разкрачени под формата на буквата V. Сълзи като кристал се стичаха по бузите му, въпреки че не плачеше. Сълзите бяха от болка.
Момчетата в кръга брояха.
Те винаги брояха, просто за всеки случай. Гласове и числа.
Обичаят след всеки бой беше победеният да вдигне ръката на победителя. Когато Куглер най-накрая стана, той тръгна, навъсен, към Макс Ванденбург и вдигна ръката му във въздуха.
— Благодаря — каза Макс.
— Следващия път ще те убия.
През следващите няколко години Макс Ванденбург и Валтер Куглер се биха общо тринайсет пъти. Валтер винаги търсеше отмъщение за онази първа победа на Макс над него, а самият Макс се мъчеше да повтори онзи миг на слава. В крайна сметка резултатът беше 10 на 3 в полза на Валтер. Те се биха помежду си чак до 1933 г., когато станаха на седемнайсет. Уважението, което изпитваха неохотно един към друг, прерасна в истинско приятелство и желанието да се бият си отиде. И двамата имаха работа, докато Макс бе уволнен заедно с останалите евреи във фабриката „Йедерман“ през 1935 г. Това беше дълго след въвеждането на Нюрнбергските закони, които забраняваха евреите да имат германско гражданство, а също и браковете между германци и евреи.
— Боже — каза Валтер, когато се срещнаха на един ъгъл, където някога се биеха. — Добре си прекарвахме едно време, а? Нямаше такива работи. — Той плесна звездата върху ръкава на Макс с опакото на ръката си. — Сега вече не можем да се бием така.