Махнах с ръка.
Никой не ми махна в отговор.
Майката и дъщерята напуснаха гробището и се отправиха да хванат следващия влак за Мюнхен.
И двете бяха мършави и бледи.
Устните и на двете бяха напукани и изранени.
Лизел забеляза това, гледайки мръсния замъглен прозорец на влака, след като се качиха във вагона малко преди обяд. И пътуването продължи.
Когато влакът спря на гара „Банхоф“ в Мюнхен, пътниците се изсипаха навън като от разкъсан пакет. Имаше хора с всякакво обществено положение, но най-лесно беше да разпознаеш бедните сред тях. Лишените от средства винаги се стремят да пътуват нанякъде, сякаш отиването от едно място на друго може да помогне. Те пренебрегват факта, че в края на пътуването ще ги очаква само един нов вариант на същия стар проблем.
Мисля, че майка й знаеше това твърде добре. Децата й нямаше да отидат при някакви високопоставени особи в Мюнхен, но поне беше намерила осиновители, които ако не друго, щяха да хранят момчето и момичето и да им дадат добро образование.
Момчето. Лизел беше сигурна, че майка й носи паметта за него, прехвърлена през рамо. Изпусна го на земята. Видя краката и тялото му да падат на перона.
Как успяваше да върви тази жена?
Как намираше сили да се движи?
Това е нещо, което никога няма да узная и разбера — на какво са способни човешките същества.
Тя го вдигна и продължи да върви. А момичето се беше вкопчило в нея от другата й страна.
Дойде моментът за срещата с властите, и въпросите за закъснението и момчето ги накараха да повдигнат уязвимите си глави. Лизел стоеше в ъгъла на малкия прашен кабинет, а майка й беше седнала със сковани мисли на един много твърд стол.
Сетне настъпи суматохата на сбогуването. Беше влажно сбогуване с една момичешка глава, заровена в протритите плитчини на майчиното й палто. Отново имаше влачене.
Отвъд покрайнините на Мюнхен се намираше град, наречен Molching, който за такива като мен и вас ще е по-лесно да произнасяме като „Молкинг“. Това беше мястото, където я отведоха, на една улица на име „Химел“.
Онзи, който бе нарекъл тази улица „Химел“, определено бе имал чувство за хумор. Не, че тя беше истински ад. Не. Но със сигурност не беше и рай.
Независимо от това приемните родители на Лизел я очакваха.
Семейство Хуберман.
Те очакваха момче и момиче и щяха да получават помощи от властите, за да се грижат за тях. Никой не се беше осмелил да каже на Роза Хуберман, че момчето е починало по време на пътуването. Всъщност едва ли имаше човек, който би се осмелил да й каже каквото и да е било. Ако говорим за характери, нейният никак не беше лек, макар да имаше добра репутация като приемен родител. Очевидно беше вкарала доста свои питомци в правия път.
А в това време Лизел пътуваше в кола.
Нещо, което не й се беше случвало преди.
Усещаше постоянно надигане и пропадане в стомаха, хранейки напразни надежди, че хората, които я водеха, всеки момент ще се изгубят по пътя или ще си променят решението. И наред с всичко това, мислите й непрекъснато все се връщаха към майка й, която отново беше на гара „Банхоф“. Тръпнеща. Сгушена в безполезното си палто. Сега тя навярно гризеше ноктите си, чакайки влака.
Перонът беше дълъг и неприветлив — ивица студен цимент. Дали на връщане щеше да потърси с очи мястото, където беше погребан нейният син? Или пък щеше да спи дълбоко?
Колата продължаваше по пътя, докато уплашената Лизел очакваше последния смъртоносен завой.
Денят беше сив, цветът на Европа.
Около колата се спускаха завеси от дъжд.
— Почти стигнахме. — Фрау Хенрих от Агенцията за бездомни деца се обърна и се усмихна. — Dein neues Heim. Твоят нов дом.
Лизел изчисти кръг върху мокрото стъкло и погледна навън.
В колата имаше и един мъж. Той остана с момичето, докато фрау Хенрих изчезна вътре. Не каза нищо. Лизел предположи, че той е там с идеята да й попречи да избяга или за да я задържи насила вътре, ако им създаде проблеми. По-късно обаче, когато проблемите наистина започнаха, той само си седеше там и наблюдаваше. Може би беше просто последното средство, финалното решение.