— Става все по-опасно — каза Валтер на Макс. — Всеки момент могат да разберат за нас. Не знаем какво може да се случи. Може да ни хванат. Мисля, че трябва да разбереш как стои въпросът с онова място. Страх ме е да потърся помощ от някого. Могат да ме издадат. — Имаше само едно решение. — Ще отида там и ще намеря този човек. Ако е станал нацист, което е много вероятно, просто ще се върна. Но поне ще знаем на какво можем да разчитаме, richtig?
И последният спестен пфениг отиде за пътуването и няколко дни по-късно, когато Валтер се върна, те се прегърнаха и Макс затаи дъх:
— Е? — каза той.
Валтер кимна:
— Човекът е свестен. Все още свири на онзи акордеон, за който ти е разказвала майка ти — акордеонът на баща ти. Не е член на партията. Даде ми пари. — На този етап Ханс Хуберман се очертаваше като единствената възможност. — Много е беден, женен е, а освен това там има и дете.
Този факт привлече вниманието на Макс.
— На колко е години?
— На десет. Не може всичко да е идеално.
— Да. Децата имат големи усти.
— Но тъй или иначе, извадихме късмет.
Известно време те седяха мълчаливо, докато накрая Макс каза:
— Той сигурно вече ме мрази, а?
— Не мисля. Все пак ми даде пари. Каза, че обещанието си е обещание.
Седмица по-късно пристигна писмо. Ханс съобщаваше на Валтер Куглер, че ще се опита да изпрати някои неща, за да помогне с каквото може. В плика имаше карта на Молкинг и община Мюнхен, а също и директен маршрут от Пасинг (по-надеждната гара) до входната му врата. Последните думи в писмото гласяха:
Бъдете внимателни.
През средата на май 1940 г. пристигна копие на „Mein Kampf“, заедно с ключ, залепен към вътрешната страна на корицата.
Този човек е истински гений, помисли си Макс, но въпреки това потръпна, когато си представи как се качва на влака за Мюнхен. Това пътуване не му беше никак по сърце, както вероятно и на хората, които щяха да го очакват в Молкинг.
Но човек не получава винаги онова, което иска.
Особено в нацистка Германия.
Мина още време.
Войната се разгърна на по-широки фронтове.
Макс остана скрит от света в друга празна стая.
Докато дойде неизбежното.
Валтер получи известие, че ще бъде изпратен в Полша, за да продължи да отстоява авторитета на Германия над поляците и евреите едновременно. Едните не бяха много по-добри от другите. Времето беше дошло.
Макс се добра до Мюнхен и сетне до Молкинг и сега седеше в една непозната кухня, очаквайки да получи помощта, която жадуваше, и присъдата, която заслужаваше.
Ханс Хуберман се ръкува с него и се представи.
Направи му кафе в тъмното.
Момичето го нямаше от доста време, но сетне се чуха нечии други стъпки. Неизвестният фактор.
В мрака и тримата бяха съвършено самотни. Те се взираха един в друг. Заговори жената.
Гневът на Роза
Лизел се беше унесла в сън, когато гласът на Роза, който не можеше да бъде сбъркан с ничий друг, влезе в кухнята и я разбуди.
— Was ist los?
Представи си тирадата, която гневът на Роза щеше да породи и любопитството надделя в нея. Чу се недвусмисленият звук от нечие движение и преместване на стол.
След десет минути на мъчителна самодисциплина накрая Лизел все пак тръгна надолу по коридора и онова, което видя, наистина я смая, защото Роза Хуберман беше до рамото на Макс Ванденбург и го гледаше как преглъща нейната скандална грахова супа. Ма масата стоеше свещник, чиито пламък не помръдваше.
Мама беше сериозна.
Пълната й фигура излъчваше безпокойство.
По някаква причина на лицето й беше изписано тържество и това не беше тържеството на някой, който е спасил човешко същество от преследване. Изражението й по-скоро казваше: „Ето виждате ли, човекът поне не се оплаква.“ Тя отмести поглед от супата към евреина и сетне пак към супата.
Когато заговори отново, Роза се поинтересува единствено дали иска да му сипе още.
Макс отказа и предпочете вместо това да се втурне към мивката и да повърне. Гърбът му се разтърсваше конвулсивно, а ръцете му бяха разперени. Пръстите му се бяха впили в метала.
— Мили боже — промърмори Роза. — Още един!
Макс се извърна и се извини. Думите му бяха несигурни, кратки и сподавени от киселината.