— Извинявайте. Мисля, че ядох прекалено много. Стомахът ми… нали разбирате… Толкова отдавна не съм ял такава храна…
— Дръпни се — нареди Роза. И започна да чисти.
Когато се обърна, тя видя младият мъж, потънал в мрачно мълчание. Ханс седеше срещу него, сложил ръце със свити пръсти върху дъските на масата.
От коридора Лизел видя издълженото лице на непознатия и зад нето лицето на мама, върху което тревогата бе изписала своите хаотични знаци.
Тя се вгледа във вторите си родители.
Кои бяха тези хора?
Лекцията на Ханс Хуберман
Какви точно хора бяха Ханс и Роза Хуберман не беше никак лесно да се отговори. Добри хора? Абсурдно невежи хора? Хора чийто здрав разум беше под съмнение?
По-лесно беше да се определи положението, в която се намираха.
Когато евреин се появи на вратата ти в ранните часове на сутринта в родното място на нацизма, нормално е да очакваш това да ти причини доста неудобства. Тревога, недоверие, параноя. Всяко от тези чувства играе своята роля, всяко води до прокрадващото се подозрение, че не те очаква нищо хубаво. Страхът в очите е като сияние. Безмилостен.
Изненадващо беше, че въпреки този искрящ страх, който светеше в мрака, те по някакъв начин устояваха на истерията.
Мама заповяда на Лизел да си върви.
— Bett, Saumensch16. — Гласът й беше спокоен, но строг. Доста необичаен.
— Ales gut, Лизел? Всичко наред ли е?
— Да, татко.
— Както виждаш, имаме гост. — Тя виждаше само високия силует на Ханс Хуберман в мрака. — Той ще остане да спи у нас тази вечер.
— Да, татко.
Няколко минути по-късно Макс Ванденбург беше в стаята. Безшумна тъмна сянка. Той дори не дишаше. Не помръдваше. Въпреки това по някакъв начин прекоси разстоянието от вратата до леглото и се озова под завивките.
— Всичко наред ли е?
Това беше отново татко, който говореше този път на Макс.
Отговорът долетя от устата му и сетне се оформи като петно върху тавана. Такова беше чувството му за срам.
— Да. Благодаря ви. — Той повтори думите отново, когато татко зае обичайното си място на стола до леглото на Лизел. — Благодаря ви.
Мина още час преди Лизел да заспи.
Сетне тя спа дълбоко и дълго.
Една ръка я събуди малко след осем и половина на следващата сутрин.
Гласът в края й й съобщи, че днес няма да ходи на училище. Очевидно беше болна.
Когато се разбуди напълно, момичето се втренчи в непознатия на отсрещното легло. Над одеялото се виждаше само сплъстената му коса и не се чуваше нито звук, сякаш по някакъв начин се беше научил да спи по-тихо от другите хора. Лизел мина предпазливо покрай него и последва татко в коридора.
За първи път кухнята и мама бяха сдържани. Цареше странна тишина, която сякаш предшестваше някакво важно събитие. За голямо облекчение на Лизел тя продължи само няколко минути.
На масата имаше храна и се чуваше шум от прибори.
Мама оповести приоритетите на деня. Тя седна на масата и каза:
— Чуй ме сега, Лизел. Татко ще ти каже нещо днес. — Очевидно ставаше дума за нещо важно — тя дори не каза Saumensch. Посвоему това си беше личен подвиг на въздържаността. — Той ще говори, а ти ще слушаш. Ясно ли е?
Момичето тъкмо преглъщаше залъка си.
— Ясно ли е, Saumensch?
Така беше по-добре.
Момичето кимна.
Когато влезе отново в спалнята да си вземе дрехите, тялото в отсрещното легло беше обърнато на другата страна. То вече не приличаше на прав дънер, а имаше формата на буквата Z, простирайки се диагонално от ъгъл до ъгъл. Минаваше през леглото на зиг-заг.
Сега тя виждаше лицето му под уморената светлина. Устата му беше отворена, а кожата му имаше цвета на черупка от яйце. По челюстта и брадичката му беше набола брада, а ушите му изглеждаха корави и сплескани. Имаше малък, но безформен нос.
— Лизел!
Тя се обърна.
— Мърдай оттук!
Тя се запъти към банята.
След като се преоблече, тръгна към коридора, където разбра, че няма да ходи надалече. Татко я чакаше пред вратата на мазето. Той й се усмихна едва-едва, запали лампата и я поведе надолу.