Татко й каза да се разположи удобно сред купчините с бояджийско платно и миризмата на боя. Върху стените грееха изрисувани думи, научени в миналото.
— Трябва да ти кажа някои неща.
Лизел седеше върху еднометрова купчина платно, а татко върху петнайсетлитрова кутия с боя. Известно време той търсеше думите и когато ги намери, стана да ги изрече, но преди това разтърка очите си.
— Лизел — каза тихо Ханс Хуберман, — не бях сигурен, че това ще се случи и затова не ти казах. За мен. И за човека, който е горе.
Той вървеше от единия до другия край на мазето, а светлината на лампата уголемяваше сянката му. Върху стената напред-назад се движеше огромен великан.
Когато се спря, сянката се възправи зад него, сякаш ги наблюдаваше. Някой винаги наблюдаваше.
— Нали го знаеш моя акордеон? — каза той и сетне историята започна.
Той й разказа за Първата световна война, за Ерик Ванденбург и за посещението при съпругата на загиналия войник.
— Момчето, което тогава влезе в стаята, е мъжът горе. Verstehst? Разбираш ли?
Крадецът на книги седеше и слушаше историята на Ханс Хуберман. Тя продължи цял час до момента на истината, който включваше една съвсем очевидно необходима лекция.
— Лизел, чуй ме внимателно. — Той я накара да стане и я хвана за ръката.
Бяха извърнати с лице към стената.
Тъмни силуети върху изписаните думи.
Той стисна пръстите й.
— Помниш ли рождения ден на фюрера — когато вечерта се прибрахме от огъня на открито? Помниш ли какво ми обеща тогава?
Момичето помнеше.
— Че ще пазя тайна — каза тя на стената.
— Точно така. — Изрисуваните думи бяха разпилени между хванатите за ръка сенки, кацнали на раменете им, стъпили на главите им, висящи от ръцете им. — Лизел, ако кажеш на някого за мъжа горе, всички ще ни сполети голяма беда. — Той вървеше по тънката линия между страха и успокоението, така че едновременно да я накара да мълчи и да не изпада в паника. Произнасяше изреченията си бавно, гледайки я със стоманените си очи. Отчаяние и утеха. — Най-малкото, аз и мама ще бъдем отведени. Ханс очевидно се безпокоеше, че ще я изплаши прекалено много, но сметна, че в случая „прекалено много“ беше по-добре от „недостатъчно“. Подчинението на момичето трябваше да бъде абсолютен и неотменим факт.
Към края Ханс Хуберман се вгледа в Лизел Мемингер, за да се убеди, че го слуша внимателно.
Изброи й едно след друго последствията.
— Ако кажеш на някого за този човек…
Нейният учител.
Руди.
Нямаше значение на кого.
На когото и да кажеше, щеше да има наказание.
— Най-напред — каза Ханс — ще взема всичките ти книги и ще ги изгоря. — Това беше коравосърдечно. — Ще ги хвърля в печката или в огнището. — Той несъмнено се държеше като тиранин, но се налагаше. — Ясно ли е?
Шокът направи дупка в нея, с отчетливи и гладки краища.
Сълзите напълниха очите й.
— Да, татко.
— След това… — Налагаше се да бъде жесток, което му костваше усилие. — Те ще те отведат нанякъде. Искаш ли това да се случи?
Тя вече плачеше, най-искрено.
— Nein.
— Добре. — Ханс стисна ръката й още по-силно. — Те ще отведат онзи човек, а вероятно също и мама, и мен. И ние никога, никога няма да се върнем.
И това беше преломният момент.
Момичето започна да хлипа толкова неудържимо, че на татко ужасно му се искаше да я притегли към себе си и да я прегърне силно. Но не го направи. Вместо това клекна и я погледна право в очите. И от устата му се отрониха най-тихите и спокойни думи досега?
— Verstehst du mich? Разбираш ли ме?
Момичето кимна. Сега тя плачеше, сломена и съкрушена, и татко я прегърна сред миризмата на боя и светлината от газената лампа.
— Разбирам, татко, разбирам.
Тя беше притисната към тялото му и гласът й беше приглушен. Двамата останаха така няколко минути, докато той разтриваше гърба й.
Когато се върнаха горе, мама седеше в кухнята, сама и замислена. Когато ги видя, тя стана и махна с ръка на Лизел да дойде при нея, забелязвайки изсъхналите сълзи, които бяха набраздили лицето й. Тя я притегли към себе си, взимайки я в грубовата си тежка прегръдка.
— Alles gut, Saumensch?
Мама не се нуждаеше от отговор.
Всичко беше наред.