Лизел не беше сигурна дали думите или отвореният прозорец бяха причината да потръпне. Всеки път, когато донасяше или взимаше дрехи от дома на кмета, тя прочиташе по три страници и трепереше, но не можеше да стои там по-дълго.
По същия начин Макс Ванденбург не издържаше вече в мазето. Той не се оплакваше — нямаше право на това — но чувстваше как студът бавно го подкопава. Както се оказа, неговото спасение се дължеше на малко четене, писане и една книга, която се казваше „Свити рамене“.
— Лизел — каза Ханс една вечер. — Хайде.
След пристигането на Макс бе последвала голяма пауза в упражненията на Лизел по четене заедно с татко. И сега Ханс бе решил, че е дошъл моментът да подновят заниманията си.
— Na, komm17 — каза той. — Не искам да изоставаш. Иди да донесеш книгите си. Какво ще кажеш за „Свити рамене“?
Но смущаващият момент във всичко това дойде, когато тя се върна с книга в ръка и татко й даде знак да го последва към старата му работилница. Мазето.
— Но, татко — опита се да възрази Лизел. — Ние не можем…
— Какво? Чудовище ли има там долу?
Беше мразовит ден в началото на декември. Мазето ставаше все по-недружелюбно с всяко следващо бетонно стъпало.
— Много е студено, татко.
— Това никога преди не те е притеснявало.
— Да, но никога не е било толкова студено…
Когато бяха вече долу, татко прошепна на Макс:
— Може ли да ползваме лампата, моля?
Бояджийското платно и кутиите бяха отместени с треперещи ръце и малко по-късно лампата се озова в Ханс. Поглеждайки пламъка, той поклати глава и каза:
— Es ist Wahnsinn, net? Това е налудничаво, нали? — Преди ръката да намести платната в предишното им положение, той я улови. — Ела и ти. Моля те, Макс.
Преградата беше дръпната още настрани и се появиха мършавото тяло и лицето на Макс Ванденбург. Той стоеше под влажната светлина, обзет от свръхестествен смут. Трепереше.
Ханс докосна ръката му, подканяйки го да се приближи.
— Боже мой! Не можеш да стоиш повече тук. Ще премръзнеш до смърт. — Той се извърна. — Лизел, напълни ваната. Но водата да не бъде прекалено гореща. Направи я по-хладка, каквато става, когато започне да изстива.
Лизел хукна нагоре.
— Боже мой! — чу тя отново, стигайки коридора.
Когато той се потопи в малката вана, Лизел се спря пред вратата на банята, представяйки си как топлата вода се превръща в пара при досега с подобното му на айсберг тяло. Мама и татко бяха в кулминацията на спор, който се водеше в стаята, служеща едновременно за спалня и всекидневна, а гласовете им, макар и тихи, все пак достигаха до коридора.
— Той ще умре там долу, гарантирам ти го.
— Ами ако някой го види.
— Не, не, ще се качва само през нощта. А през деня ще оставяме всичко отворено. Нямаме какво да крием. И ще използваме тази стая, вместо кухнята. По-добре да го държим далече от входната врата.
Мълчание. След това гласът на мама:
— Добре… Да, прав си.
— Ако ще играем на комар с евреин — каза татко скоро след това, — предпочитам да залагаме на жив евреин. — И от този момент нататък беше установен нов ред.
Всяха вечер, след като пламъците заиграеха в огнището в стаята на мама и татко. Мак се появяваше безмълвно. Свиваше се в ъгъла, скован и смутен, най-вероятно заради добротата на тези хора и мъката на оцеляването, но над всичко това надделяваше светлината и топлината.
При добре дръпнати пердета, той спеше на пода с възглавница под главата, докато огънят постепенно гаснеше, превръщайки се в пепел.
На сутринта отново се връщаше в мазето.
Безгласно човешко същество.
Еврейският плъх се прибираше обратно в дупката си.
Коледа дойде и си отиде с привкуса на допълнителна опасност. Както се очакваше, Ханс Младши не дойде (едновременно късмет и злокобно огорчение), но Труди пристигна както обикновено и за щастие всичко мина гладко.
Решено беше, че на Труди, въпреки кроткия й характер, не трябва да се казва нищо.
— Доверяваме се само на хората, на които се налага — заяви татко, — а това сме ние тримата.
Имаше допълнителна храна, а на Макс бяха поднесени извинения, че макар това да не е неговата религия, ритуалът все пак си е ритуал.