Той не се оплака.
И можеше ли въобще да се оплаква за нещо?
Обясни им, че е евреин по възпитание и кръв, но също и че да си евреин сега, повече от всякога, е просто един етикет — най-гибелният късмет, който можеше да те сполети.
Пак тогава той се възползва от възможността да изрази съжалението си пред Хуберманови, че синът им не си е дошъл за празника. В отговор татко каза, че такива неща са извън техния контрол.
— В края на краищата — рече той, — ти сам трябва да знаеш това — младият мъж си остава момче, а едно момче има правото понякога да бъде твърдоглаво.
С това на разговора беше сложена точка.
През първите няколко седмици пред огнището Макс остана безмълвен. Сега, когато той се къпеше веднъж на всяка седмица, Лизел забеляза, че косата му вече не е гнездо от клечки, а по-скоро купчина пера, които падаха свободно по главата му. Понеже все още се срамуваше от него, тя прошепна на татко:
— Косата му е като пера.
— Какво? — Припукването на огъня беше изкривило думите й.
— Казах — прошепна Лизел отново, навеждайки се по-напред, — че косата му е като пера…
Ханс Хуберман погледна към него и кимна в знак на съгласие. Сигурна съм, че на него му се искаше да има очи като на момичето. Те не разбраха, че Макс бе чул всичко.
Понякога той изваждаше копието на „Mein Kampf“, и я четеше под светлината на пламъците, кипейки от възмущение. На третия път, когато това се случи, Лизел най-накрая събра смелост да попита:
— Хубава ли е…?
Макс вдигна глава от страниците, сви пръстите си в юмрук и сетне отново ги отпусна. Прикри гнева си и се усмихна на момичето. Посегна с ръка и бръсна леко перушинестия си бретон, за да не пада пред очите му.
— Това е най-прекрасната книга. — Погледна към татко и сетне към Лизел. — Тя спаси живота ми.
Момичето се размърда леко, кръстоса крака и тихо попита:
— Как?
Така във всекидневната всяка вечер започнаха да се разказват истории. Толкова високо, колкото да бъдат чути. Пред тях постепенно се сглоби пъзела от юмручните боеве на едно еврейско момче.
Понякога в гласа на Макс Ванденбург се долавяше хумор, макар неговата материалност да напомняше за триене на камъче в голяма скала. На моменти беше дълбок, друг път сякаш дращеше, а в някои случаи напълно замлъкваше. Най-дълбок беше, когато го налягаше тъга и се умълчаваше след някоя шега или когато се упрекнеше за нещо.
Възклицанието „Мили боже!“ беше най-обичайната реакция на историите на Макс Ванденбург и обикновено след него следваше въпрос.
Когато Лизел се връщаше назад към случките от живота си, тези вечери във всекидневната, бяха едни от най-ярките й спомени. Тя виждаше горящата светлина върху лицето на Макс с цвят на слонова кост и дори усещаше човешкия привкус в думите му. Историята на неговото оцеляване беше разказана, парче по парче, сякаш той режеше късове от себе си и ги поднасяше на чиния.
— Толкова съм егоистичен — когато каза това, Макс скри с лакът лицето си. — Да изоставя близките си. Да дойда тук. И да изложа всички вас на опасност… — Сетне той изля всичко, което се беше насъбрало в душата му, молейки ги за прошка. Лицето му носеше печата на мъка и опустошение. — Съжалявам. Вярвате ли ми. Съжалявам, съжалявам, аз…!
Ръката му докосна огъня и той я отдръпна рязко назад.
Те всички го гледаха мълчаливо, докато накрая татко стана, приближи се и седна до него.
— Изгори ли се?
Една вечер Ханс, Макс и Лизел седяха пред огъня. Мама беше в кухнята. Макс отново четеше Mein Kampf.
— Знаеш ли какво? — рече Ханс навеждайки се напред към камината. — Лизел, между другото, доста добре чете за годините си. — Макс свали книгата и го погледна. — И вие двамата имате повече общо помежду си, отколкото си мислите. — Татко провери дали Роза идва. — Тя също много обича да се бие.
— Татко! — Лизел, вече почти на дванайсет и все още тънка като дръжка на гребло, седеше, безкрайно смутена, с гръб о стената. — Аз никога не съм се била!
— Шт — засмя се татко. Той й даде знак да не говори високо и отново се наведе напред, този път към момичето. — Е добре, а какво ще кажеш за пердаха, който дръпна на Лудвиг Шмайкел, а?