— Аз никога… — Бяха я хванали натясно. Излишно беше да отрича повече. — Откъде знаеш за това?
— Срещнах баща му в „Кнолер“
Лизел беше закрила лице с ръцете си. Щом ги дръпна, тя зададе ключовия въпрос:
— Каза ли за това на мама?
— Шегуваш ли се? — Той намигна на Макс и прошепна на момичето: — Все пак си жива, нали?
Тази вечер татко за първи път от месеци свири вкъщи на акордеон. Концертът продължи около половин час, след което той се обърна към Макс.
— Ти научи ли се?
Лицето в ъгъла гледаше пламъците.
— Учех се известно време. — Последва продължителна пауза. — Докато станах на девет. Тогава мама продаде музикалното студио и спря да преподава. Запази само един инструмент, но скоро се отказа да дава уроци дори и на мен, понеже нямах желание да се уча. Държах се глупаво.
— Не — каза татко. — Бил си момче.
Между Лизел Мемингер и Макс Ванденбург имаше и други прилики и това бяха техните нощи. Всеки в стаята си сънуваше своя кошмар и сетне се събуждаше, единият с писък в подгизналите си завивки, а другият задъхан до димящия огън.
Понякога, когато Лизел четеше с татко почти до три часа през нощта, те и двамата чуваха събуждането на Макс.
— Той сънува също като теб — казваше татко и веднъж, подтикната от уплахата в гласа на Макс, Лизел реши да стане от леглото. Понеже беше чувала историята му, тя имаше горе-долу добра представа какво вижда в сънищата си, макар да не знаеше коя точно случка го е навестила тази нощ.
Тя мина тихо по коридора и влезе във „всекидневната спалня“.
— Макс?
Тих шепот, все още приглушен в гърлото от съня.
Евреинът първоначално не отговори, но скоро след това се надигна и се огледа в мрака.
Докато татко беше все още в спалнята, Лизел седна от другата страна на огнището срещу Макс. Зад тях мама хъркаше гръмогласно и с нищо не отстъпваше на онази жена във влака.
Огънят сега беше погребален дим, мъртъв и умиращ едновременно. В тази ранна сутрин в стаята се чуха и гласове.
Хубаво би било да се каже, че след този малък напредък в отношенията им и Лизел, и Макс не сънуваха повече кошмари. Би било хубаво, но нямаше да е вярно. Кошмарите продължаваха да си идват както винаги подобно на най-добрия играч в противников отбор, за когото си чул, че е контузен или болен, но въпреки това изведнъж го виждаш как загрява и се готви да излезе на игрището заедно с другите. Или като влак, пристигащ по график на нощния коловоз, теглейки след себе си спомени. Дълга композиция от трополящи вагони.
Настъпи само една промяна — Лизел каза на татко, че вече е достатъчно голяма, за да се справя сама със сънищата си. За момент той изглеждаше малко наскърбен, но както винаги намери най-правилните думи.
— Е, слаба богу — каза татко с лека усмивка. — Сега поне ще мога да се наспя. Този стол направо ме убиваше.
Сетне той прегърна момичето и двамата заедно тръгнаха към кухнята.
С течение на времето се оформи отчетлива линия между два много различни свята — светът на улица „Химел“ №33 и онзи навън. За целта те трябваше да бъдат държани далече един от друг.
Що се отнася до външния свят, Лизел постепенно се учеше да извлича все повече ползи от него. Един следобед, когато се прибираше вкъщи с празната торба от праните дрехи, тя видя от една боклукчийска кофа да се подава вестник. Седмичното издание на „Молкинг Експрес“. Измъкна го от кофата, отнесе го вкъщи и го даде на Макс.
— Помислих си — каза Лизел, — че може би ще ти е приятно да решиш кръстословицата, за да минава времето.
Макс оцени този жест и за да оправдае труда й, прочете вестника от кора до кора и няколко часа по-късно й показа попълнената кръстословица. Липсваше само една дума.
— По дяволите това седемнайсет вертикално! — каза той.