Няколко минути по-късно излезе един много висок мъж. Ханс Хуберман. Приемният баща на Лизел. От едната му страна беше средната на ръст фрау Хенрих. А от другата — тантурестата Роза Хуберман, която приличаше на малък гардероб с хвърлено отгоре му палто. В походката й се забелязваше характерно клатушкане, което щеше да е почти симпатично, ако не беше лицето й с вид на смачкан картон и ядовитото изражение, сякаш насила беше принудена да търпи всичко това. Съпругът й вървеше изправен с цигара, тлееща между пръстите му. Той си ги свиваше сам.
Нещата стояха така:
Лизел нямаше да излезе от колата.
— Was ist los mit dem Kind? — попита Роза Хуберман. И след това повтори: — Какво му е на това дете? — Тя тикна лицето си в колата и каза: — Na, komm. Komm.
Седалката пред нея беше дръпната напред. Коридор от студена светлина я приканваше навън. Тя отказа да помръдне.
През прозрачния кръг, които бе направила, Лизел виждаше пръстите на високия мъж, които все още държаха цигарата. На края й имаше пепел, която описа още няколко линии нагоре и надолу, преди да падне на земята. Бяха необходими почти петнайсет минути, за да я придумат да слезе от колата. Направи го високият мъж.
Спокойно.
След това дойде ред на портичката, в която тя се вкопчи.
Лизел стоеше там, отказвайки да влезе вътре, а в това време от очите й една след друга се редяха цяла шайка сълзи. На улицата започнаха да излизат хора, но Роза Хуберман ги наруга и те се върнаха там, откъдето бяха дошли.
Най-накрая Лизел Мемингер влезе предпазливо вътре. Ханс Хуберман я държеше за ръката. Малкият й куфар я държеше за другата. Заровена под катовете дрехи, в куфара имаше малка черна книга, която, доколкото знаем, един начинаещ четиринайсетгодишен гробар в безименен град бе търсил през последните няколко часа. Представям си го как казва на шефа си: „Кълна ти се, нямам никаква представа какво се е случило с нея. Търсих я навсякъде. Навсякъде!“ Сигурна съм, че той никога не би се усъмнил в момичето и въпреки това ето я къде беше — черната книга със сребърни думи, гледащи към покрива на нейните дрехи:
Крадецът на книги беше направил първият си удар — началото на една забележителна кариера.
Да отгледаш saumensch
Да, забележителна кариера.
Бързам да призная обаче, че имаше значителна празнина между първата открадната книга и втората. Друг важен момент е, че първата беше открадната от снега, а втората от огъня. Не трябва да пропускаме да отбележим също, че някои от книгите й бяха дадени. Всичко на всичко, Лизел притежаваше четиринайсет книги, но в собствените й очи главна роля в нейната история играеха десет от тях. От тези десет, шест бяха откраднати, една се появи на кухненската маса, две бяха направени за нея от един укрит евреин и още една й беше доставена от един тих, облечен в жълто следобед.
Когато се зае да пише своята история, Лизел се питаше кога точно книгите и думите са започнали да означават не просто нещо, а всичко? Дали това стана, когато зърна за първи път стаята с многобройните лавици? Или когато Макс Ванденбург пристигна, носейки пълни шепи болка и Хитлеровата „Mein Kampf“2? Дали беше заради четенето в скривалището? Или след последния марш към Дахау? Или пък заради „Игрословецът“? Може би никога няма да има точен отговор кога и къде се случи това. Но аз май малко избързвам. Преди да се занимаем с тези неща, трябва да хвърлим светлина върху първоначалната среща на Лизел Мемингер с улица „Химел“ и изкуството saumensch.
Когато пристигна, по ръцете й все още се виждаха следите от снежните ухапвания и замръзналата кръв по пръстите й. Всичко в нея говореше за недояждане. Пищяли като жици. Ръце като закачалки. Усмивката не дойде лесно на лицето й, но когато дойде, това беше усмивката на гладно момиче.
Косата й беше почти по германски руса, но тя имаше опасни очи. Тъмнокафяви. Ако живеехте в Германия по това време, не бихте искали да имате кафяви очи. Може би ги беше наследила от баща си, но нямаше как да знае това, защото не го помнеше. Но все пак имаше едно нещо, което знаеше за него. Това беше етикет, който тя не разбираше.