— Здравей?
Този път имаше отговор.
Лизел не можеше да каже точно откъде идват думите. Важното беше, че стигнаха до нея. Пропътуваха разстоянието между тях и коленичиха до леглото.
— Закъснял подарък за рождения ти ден. Разгледай го на сутринта. Лека нощ.
Известно време тя се луташе между съня и будното състояние и не беше сигурна дали е сънувала идването на Макс. На сутринта, когато се събуди и се обърна на другата страна, видя страниците на пода. Протегна се и ги взе, заслушана как хартията ромоли в ръцете й в ранната утрин.
През целия си живот съм се страхувал от мъже, които стоят над мен.
Когато ги завъртя, страниците запращяха, обгръщайки историята в нещо подобно на радиошум.
Три дни, както ми казаха… И какво намерих, когато се събудих?
Това бяха изтрити страници от Mein Kampf задавени и задушени под пласта боя.
Това ме накара да разбера, че най-добрият мъж, който някога е стоял над мен…
Лизел прочете и разгледа подаръка на Макс Ванденбург три пъти, като всеки път се вглеждаше в някоя нова дума или елемент от рисунката. След третия прочит тя стана колкото може по-тихо от леглото и тръгна към стаята на мама и татко. Определеното до огъня място беше празно.
След като се замисли, тя реши, че е уместно и дори много подходящо да благодари на Макс там, където страниците бяха изработени.
Тръгна по стълбите към мазето. Видя една въображаема фотография в рамка да се просмуква в стената — премълчана с усмивка тайна.
Въпреки, че разстоянието беше само няколко метра, тя вървя дълго към изграденото от топове платно и кутии скривалище на Макс Ванденбург. Дръпна платната, които бяха най-близко до стената и надзърна през малката пролука.
Най-напред видя рамото и сетне бавно, мъчително, сантиметър по сантиметър, протегна ръка през процепа, докато го докосна. Дрехите му бяха хладни. Той не се събуди.
Тя чувстваше дишането му и долавяше лекото движение на рамото му нагоре и надолу. Известно време го наблюдаваше. Сетне седна и облегна гръб о стената.
Сънливият въздух сякаш я последва.
Надрасканите упражнителни думи стояха величествено върху стената до стълбите — нащърбени, детински и прелестни. И гледаха как скритият евреин и момичето спяха, ръка върху рамо.
Те дишаха.
Германски и еврейски бели дробове.
До стената лежеше книгата „Надвесеният човек“, вкочанена и удовлетворена, като красиво желание в краката на Лизел Мемингер.
Част пета
Свирачът
Плаващата книга (част I)
Една книга се носеше по река Ампер.
Едно момче скочи, настигна я и я хвана с дясната си ръка. Сетне се ухили.
То стоеше до кръста в ледената декемврийска вода.
— Какво ще кажеш за една целувка, Saumensch? — каза момчето.
Въздухът наоколо беше прекрасен, великолепен и отвратително студен, да не говорим пък за тежките болезнени талази на водата, които се носеха покрай него, покривайки го от пръстите на краката до бедрата.
Какво ще кажеш за една целувка?
Какво ще кажеш за една целувка?
Бедният Руди.
Във въображението си вие виждате мокрите краища на книгата, все още залепнали за пръстите му. Виждате треперещия рус бретон. И с основание стигате до заключението, както бих направила и аз, че Руди е умрял на този същия ден от хипотермия. Но не стана така. Спомени като тези просто ми напомнят, че той не заслужаваше съдбата, която срещна след малко по-малко от две години.
В много отношения да вземеш момче като Руди беше грабеж — толкова много живот, толкова много неща, за които да живее. И въпреки това аз по някакъв начин съм сигурна, че той ужасно щеше да се зарадва, ако видеше ужасяващите развалини и надвисналото небе през нощта, в която си отиде. Той щеше да извика, да се обърне и да се усмихне, само ако можеше да зърне крадеца на книги на ръце и колене до покосеното му тяло. Щеше да му е много приятно да почувства как тя целува прашните му бомбардирани устни.