Накрая коленете на Макс се подгънаха, скулите му простенаха безмълвно и възторженото лице на фюрера започна да се смалява и да се смалява, докато най-сетне евреинът се строполи на пода — изтощен, победен и съкрушен.
Най-напред се чу рев.
Сетне настъпи тишина.
Реферът броеше. Той имаше златен зъб и снопчета буйни косми в носа си.
Сетне Макс Ванденбург, евреинът, стъпи на краката си и бавно се изправи. Гласът му потрепери, изричайки подкана:
— Хайде, mein fuhrer.
И когато Адолф Хитлер отново тръгна към еврейския си противник, Макс пристъпи встрани и го приклещи в ъгъла. Нанесе му седем удара, като всеки път се целеше в едно-единствено нещо.
Мустакът му.
При седмия удар пропусна. Той бе поет от брадичката на фюрера. Изведнъж Хитлер се блъсна във въжетата, сгъна се напред и падна на колене. Този път нямаше броене. Реферът се дръпна в ъгъла. Публиката се отпусна на седалките и се върна към бирата си. Все така на колене, фюрерът провери дали има кръв по себе си и оправи косата си, отдясно наляво. Когато се изпрани отново на крака за огромно одобрение на многохилядната тълпа, той пристъпи напред и направи нещо много странно. Обърна се с гръб към евреина и свали ръкавиците си.
Тълпата беше шокирана.
— Той се предава — прошепна някой, но секунди по-късно Адолф Хитлер се спря пред въжетата и се обърна към арената.
— Мои германски сънародници — извика той, — тук тази вечер вие станахте свидетели на нещо важно, нали така? — С голи гърди и победа в очите Адолф Хитлер посочи Макс. — Вие виждате, че ние сме изправени пред нещо много по-зловещо и по-могъщо, отколкото сме си мислели. Съгласни ли сте с мен?
— Да, mein fuhrer! — отговориха те.
— Видяхте, че този враг тук е намерил своите средства — своите подли средства — да пробие нашата броня. Видяхте, че аз не мога да се опълча сам срещу него. — Думите на фюрера бяха видими и се сипеха от устата му като скъпоценни камъни. — Погледнете го! Хубаво го погледнете. — Те го направиха. Впериха погледи в окървавения Макс Ванденбург. — Докато говорим, той крои своите подмолни планове как да завладее квартала ви. Нанася се в съседната къща. Идва със семейството си, което се размножава като зайци, и се кани да ви завладее. — Той… — за момент Хитлер се вгледа в евреина с отвращение. — Той скоро ще ви притежава и вече няма да стои пред щанда на бакалията ви, а ще си седи удобно в дъното и ще си пуши лулата. Преди да разберете как е станало, вие ще работите за него за минимална надница, а той ще ходи с мъка заради натежалите си джобове. Нима просто ще останете там и ще позволите това да се случи? Нима ще постъпите като вашите водачи от миналото, които допуснаха земята ви да бъде раздадена и страната ви разпродадена срещу няколко жалки подписа? Нима ще продължите да гледате оттам безсилни? Или вместо това… — в този момент той се изкачи едно стъпало по-високо — ще се качите тук на ринга при мен?
Макс потръпна. Ужасът пулсираше в стомаха му.
Адолф го довърши.
— Ще се качите ли тук, за да съкрушим врага си заедно?
В мазето на улица „Химел“ №33 Макс Ванденбург почувства юмруците на цяла една нация. Един по един те се качваха на ринга и го налагаха. Накараха го да кърви. Накараха го да страда. Милиони хора — докато накрая успя да се изправи на крака за един последен път.
Макс гледаше как следващият човек минава между въжетата. Това беше момиче и докато пресичаше бавно ринга той видя на лявата й буза една сълза. В дясната й ръка имаше вестник.
— Кръстословицата… не е решена — каза тя тихо и му го подаде.
Мрак.
Сега нямаше нищо друго освен мрак.
Само мазето. И евреинът.
Няколко нощи по-късно — Новият сън
Беше следобед. Лизел слезе по стълбите в мазето. В това време Макс правеше лицеви опори.
Тя го наблюдаваше отстрани, после се приближи. Когато я забеляза, той се изправи и облегна гръб на стената.
— Споменах ли ти — каза Макс, — че напоследък сънувам нов сън?
Лизел се наведе леко напред, за да види лицето му.
— Но го сънувам, докато съм буден. — Той махна с ръка към лишената от блясък газова лампа. — Понякога угасям светлината. И след това стоя тук и чакам.
— Чакаш какво?
— Не какво, а кого — поправи я Макс.
Няколко секунди Лизел не каза нищо. Това беше един от онези разговори, при които между отделните реплики трябваше да изтече известно време.