— Кого чакаш?
Макс не помръдна.
— Фюрера. — Тонът му беше съвсем делови. — Затова и тренирам.
— За лицевите опори ли говориш?
— Точно за тях. — Макс тръгна към бетонното стълбище. — Всяка мощ чакам в тъмното и фюрерът слиза по тези стълби. Тръгва към мен и сетне двамата с него се бием с часове.
Сега Лизел се беше изправила.
— И кой побеждава? — попита тя.
Първо Макс си мислеше да отговори „никой“, но сетне забеляза кутиите с боя, топовете платно и растящата купчина вестници в периферията на зрителното си поле. Видя думите, дългия облак и фигурите на стената.
— Аз — каза той.
Сякаш беше отворил дланта си, за да й даде думите и сетне я беше затворил отново.
Под земята в Молкинг, Германия, двама души стоят и разговарят в едно мазе. Това звучи като началото на виц: „Значи, един евреин и един германец стоят в едно мазе…“
Но не беше виц.
Ранният юни — Бояджиите
Друг проект на Макс беше останалата част от Mein Kampf. Всяка страница беше внимателно откъсната от книгата и сложена на пода, за да бъде боядисана. След това щеше да бъде оставена да изсъхне и върната между първата и последната корица. Когато Лизел един ден се прибра след училище, тя завари Макс, Роза и татко да нанасят пласт боя върху отделните страници. Много от тях вече бяха окачени на специално опънат канап и хванати с щипки, точно както вероятно беше направен и „Надвесеният човек“.
И тримата вдигнаха глава и заговориха:
— Здравей, Лизел.
— Ето ти четка, Лизел.
— Най-сетне си дойде, Saumensch. Къде беше досега?
Докато боядисваше, Лизел си мислеше за това как Макс Ванденбург се боксира с фюрера, както й го беше разказал.
Когато виденията се стопиха и тя завърши първата си страница, татко й намигна. Мама я сгълча, че е разплискала твърде много боя. Макс разглеждаше всяка от страниците по отделно, може би представяйки си какво ще произведе върху тях. Много месеци по-късно той щеше да боядиса и корицата на тази книга и да й даде ново заглавие по името на един от разказите, които щеше да напише и да илюстрира вътре в нея.
Този следобед в тайната квартира на улица „Химел“ № 33 семейство Хуберман, Лизел Мемингер и Макс Ванденбург приготвиха страниците на „Игрословецът“
Хубаво беше да си бояджия.
24 юни — Денят на истината
Тогава зарът се търкулна със седмата си страна нагоре. Два дни след като Германия нападна Русия. Три дни след като британците и Съветите обединиха силите си.
Седем.
Търкулваш и гледаш какво ще стане, разбирайки много добре, че този зар не е обикновен. Казваш си, че това е само лош късмет, но знаеш през цялото време, че лошото се е задавало. Било е предопределено от момента, в който си влязъл в стаята. Масата го усещаше по дъха ти. Евреинът се подаваше от джоба ти още от самото начало. Той беше като петно върху ревера ти и в момента, който търкулна зара, знаеше, че ще се падне седем — единственото нещо, което някак си намира начин да те нарани. Зарът се приземява. Взира се в очите ти, чудодеен и отблъскващ. Сетне се извръщаш, но с усещането, че той е забил нокти в гърдите ти.
Просто лош късмет.
Така си казваш.
Без каквито и да е последствия.
Опитваш се да вярваш в това, защото дълбоко в себе си знаеш, че това малко късче от променливата съдба е сигнал за нещата, които се задават. Ти криеш евреин. И съответно плащаш. По един или друг начин, но трябва да платиш.
Поглеждайки назад, Лизел си каза, че това не е кой знае какво. Може би защото толкова много неща се случиха, откакто написа историята си в мазето. На фона на всичко останало, разсъждаваше тя, това, че Роза бе уволнена от кмета и съпругата му, изобщо не беше лош късмет. Този факт по никакъв начин не беше свързан с укриването на един евреин. И беше съвсем логичен в по-големия контекст на войната. По онова време обаче във въздуха витаеше предчувствието за надвиснало наказание.