Лизел я беше чувала на няколко пъти през последните години.
„Комунист.“
Имаше пансиони, претъпкани с хора, стаи пълни с въпроси. И тази дума. Странна дума, която винаги беше някъде там, застанала в ъгъла, наблюдавайки от тъмното. Тя носеше костюми, униформи. Където и да отидеха, тя беше там, всеки път когато баща й бъдеше споменат. Лизел можеше да я помирише и да я вкуси. Но не можеше да я кажа буква по буква и не я разбираше. Когато попита майка си какво означава, тя й отговори, че това не е важно, и че не трябва да се тревожи за такива неща. В един пансион имаше една енергична жена, която се опитваше да научи децата да пишат с въглен върху стена. Лизел се изкушаваше да я попита за значението й, но това така и не се случи. Един ден жената беше отведена за разпит. И не се върна повече.
Когато Лизел пристигна в Молкинг, тя имаше някакво смътно подозрение, че е спасена, но това не беше утеха. Ако майка й я обичаше, защо я остави на този чужд праг? Защо? Защо?
Защо?
Обстоятелството, че знаеше отговора — или поне приблизително верния отговор — не я утешаваше. Майка й беше постоянно болна и никога нямаше пари да се лекува. Лизел знаеше това. Но това не означаваше, че трябва да го приеме. Колкото и пъти да й кажеха, че е обичана, тя никога нямаше да приеме изоставянето като доказателство. Нито не можеше да промени факта, че е едно изгубено мършаво дете на чуждо място, с чужди хора. Само̀.
Семейство Хуберман живееше в една от малките и подобни на кутийки къщи на улица „Химел“. Няколко стаи, кухничка и тоалетна на двора, която деляха със съседите. Плосък покрив и плитко мазе, където държаха зимнината. Всъщност това беше едно недостатъчно дълбоко мазе. През 1939 г. това може би не е било проблем. Но по-късно, през 42-а и 43-а, беше. Когато започнаха въздушните нападения, те всеки път трябваше да се втурват надолу по улицата, за да намерят по-добро скривалище.
В началото на Лизел най-силно впечатление й направиха ругатните. Те бяха толкова яростни и изобилни. Всяка втора дума беше или Saumensch, или Saukerl или Arschloch. За хората, които не знаят тези думи, ще обясня. Sau, разбира се, означава прасе. Вариантът Saumensch се използва, когато трябва да бъде порицано, сгълчано или просто унизено лице от женски пол. Saukerl (което се произнася „саукаирл“) се отнася за мъже. Arschloch може да се преведе буквално „задник“. Тази дума обаче не прави разлика между половете. Тя си означава просто задник.
— Saumensch, du drekiges! — изкрещя приемната майка на Лизел първата вечер, когато тя отказа да се изкъпе. — Ти, мръсно прасе! Защо не искаш да се съблечеш?
Роза Хуберман умееше да беснее. Всъщност може да се каже, че физиономията й беше застинала в постоянна маска на ярост. Точно на това се дължаха гънките върху картоненото й лице.
Идеята за къпането, разбира се, будеше у Лизел чувство на дълбока тревога. Нямаше никакъв начин да бъде вкарана във ваната, а по-късно и в леглото. Тя се беше свила в един от ъглите на малката умивалня, напразно търсейки къде да се вкопчи. Там нямаше нищо друго освен стара боя по голите стени, затруднено дишане и потокът от ругатни на Роза.
— Остави я на мира. — Ханс Хуберман се намеси в свадата. Кроткият му глас сякаш се плъзна в шумна тълпа. — Остави я на мира.
Той се приближи и седна на пода срещу стената. Керамичните плочки бяха студени и груби.
— Знаеш ли как се свива цигара? — попита я той и през следващия час те седяха на пода в растящия мрак и си играеха с тютюна, цигарените хартийки и цигарите, които Ханс Хуберман след това пушеше.
И към края на този час Лизел вече можеше да свива цигари относително добре. Но въпреки това не се изкъпа.