Повечето хора почти не забелязваха Ханс Хуберман. Той не беше специален човек. Но като бояджия, определено си го биваше. Музикалният му талант беше над средния. По някакъв начин — макар да съм сигурна, че сте срещали такива хора — умееше да се изгуби в задния план, дори когато стоеше на предна линия. Ханс просто винаги беше там. Незабележим. Незначителен или не особено ценен.
Потискащото при една такава външност, както можете да предположите, е, че тя е напълно подвеждаща, така да се каже. Ханс Хуберман несъмнено си имаше своите достойнства и те не останаха незабелязани от Лизел Мемингер. (Децата на хората понякога са много по-прозорливи от скучните до затъпяване възрастни.) И тя ги видя веднага.
Неговите обноски.
Спокойствието, което излъчваше.
Когато той включи осветлението в малката неприветлива умивалня онази вечер, Лизел забеляза колко странни са очите на нейния приемен баща. Бяха направени от доброта и сребро. Меко сребро, което се топеше. Виждайки тези очи, Лизел разбра, че Ханс Хуберман е човек, у когото има нещо ценно.
Когато Лизел най-накрая се изкъпа, след като бе живяла две седмици на улица „Химел“, Роза я удостои с чудовищна и застрашаваща здравето прегръдка. Почти задушавайки я, тя каза:
— Saumensch, du drekiges — крайно време беше!
Няколко месеца по-късно вече нямаше господин и госпожа Хуберман. С типичния си маниер Роза каза:
— Чуй ме, Лизел, отсега нататък ще ме наричаш мама. — Тя се замисли за миг. — Как викаше на истинската си майка?
Лизел отговори тихо:
— Auch Mama — също мама.
— Е добре, тогава аз съм мама номер 2. — Тя погледна към съпруга си. — А онзи там… — Роза като че ли събираше думите си в ръка и ги оформяше на топка, за да ги хвърли през масата. — Този saukerl, това мръсно прасе — него ще го наричаш татко, verstehst? Разбра ли?
— Да — побърза да се съгласи Лизел. Бързите отговори се ценяха високо в това семейство.
— Да, мамо — поправи я мама. — Saumensch. Наричай ме мама, когато разговаряш с мен.
В този момент Ханс Хуберман току-що беше приключил със свиването на цигарата си, близвайки преди това листчето хартия. Той погледна към Лизел и й намигна. Тя нямаше да има проблем да го нарича татко.
Жената с железния юмрук
Тези първи няколко месеца определено бяха най-тежките.
Всяка нощ Лизел сънуваше кошмари.
Лицето на брат си.
Очите му, които се взираха в пода на купето.
Събуждаше се, плувайки в леглото си, пищейки и давейки се сред наводнението от чаршафи. В другия край на стаята, леглото, което беше предвидено за брат й, се носеше в мрака като лодка. Бавно, с възвръщането на съзнанието, то като че ли потъваше в пода. Събуждането не помагаше и обикновено трябваше да мине доста време, преди писъците да спрат.
Може би единственото хубаво нещо на тези кошмари беше, че те довеждаха Ханс Хуберман, нейният нов баща, в стаята й — да я утеши, да я обгърне с обичта си.
Той идваше всяка вечер и стоеше при нея. Първите няколко пъти просто седеше там — един непознат, който прогонваше самотата. Няколко нощи след като се събудеше от поредния кошмар, той й шепнеше „Шт, аз съм тук, всичко е наред.“ Три седмици по-късно я прегръщаше. Доверието се трупаше бързо, благодарение главно на суровата сила на неговата нежност и на самия факт, че беше там. Момичето знаеше, че Ханс Хуберман винаги ще се появи по средата на писъка и няма да я изостави.
Ханс Хуберман седеше със сънени очи на леглото, а Лизел пищеше в ръкавите му, вдишвайки го. Всяка сутрин след два часа тя заспиваше отново, долавяйки миризмата му. Смесица от мъртви цигари, десетилетия боя и човешка кожа. Най-напред момичето поглъщаше всичко това и след това го дишаше, докато отново потънеше в сън. Всяка сутрин той беше на няколко стъпки от нея, смачкан, сгънат почти наполовина на стола. Лизел ставаше от леглото и го целуваше предпазливо по бузата, а той се събуждаше и се усмихваше.