— Германците не ще ни оставят да сключим отделен мир — казваше той. — Аз се надявам на войниците.
Няколко дни бяха изминали след случката в лозето, ала пленникът не беше се вестявал. Тя беше принудена да крие ботушите от мъжа си в един ъгъл, под една масичка с триъгълен крак, на която тракаше будилникът и лежаха книгите й. Всяка вечер Елисавета отиваше да навести учителя, чиято вила беше до пътя, по който пленниците се прибираха в лагера. Постоянно се хващаше, че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно.
Тя видя парцаливата тълпа, от която идваше тежка миризма, и чу глъча на всички югославски наречия, но той не беше между тълпата. Часовите, възрастни войници, крачеха отстрани с мрачни лица. Заедно с жената на учителя Елисавета се опита да раздаде на пленниците кошница грозде. Но когато видяха как тия полуживи хора се сбиха край гроздето и как запълзяха на четири, прилични на полудели от глад маймуни, двете жени избягяха, обзети от ужас. Оттогава Елисавета престана да излиза край пътя. Надеждата да предаде ботушите почти я изостави.
5
Към края на седмицата задуха топъл и сух вятър. Той сякаш идваше направо от пустинята, далеч от юг, носеше се ниско над земята и не водеше по небето нито едно облаче. Дълги ивици прах сочеха скритото между дърветата шосе и се разпръскваха на облаци из околността. Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. Повехналата растителност придоби сивозелен, прашен цвят, оределите листа на дърветата трептяха непрекъснато под напора на горещата вълна, която се носеше със свисък край колибата, а по трема се гонеха и шумяха обрулени от ореха листа.
Елисавета се чувстваше като болна. Измъчваше я главоболие, необикновена нервност изпълваше цялото й същество. Вечер луната я вълнуваше, нескончаемото движение на горещия въздух я потискаше и замайваше.
Сега лежеше в полутъмната колиба и се опитваше да чете. Ординарецът пак беше за вода и тя бе сама. Четеше разсеяно „Пътуването на Гъливер“, раздразнена от плачевното скърцане на единия от капаците, чиято лека сянка минаваше по белите страници на книгата.
Изведнъж й се счуха стъпки, като че някой ходеше край колибата. Тя се повдигна от леглото и се вслуша. През шума на вятъра слухът й различи бавни, неуверени стъпки на човек, който обикаляше навън… Тя отхвърли одеялото, спусна босите си крака в пантофите и седна в леглото.
Върху светлия, рязко изрязан фон зад отворената врата се мярна сянка и миг след това там се показа пленникът. Кимна й с глава и нещо проговори… Тя усети в гърдите си лека болка. Ръката й се повдигна и прихвана широко отворената яка на тънката блуза. Гледаше го вцепенена, изненадана от внезапното му появяване. Необаквано той се отдръпна от вратата и там не се виждаше вече сивозеленикавата униформа, нито мургавото му лице.
Тя остана на мястото си с широко отворени зеници, като дишаше трудно и все още държеше яката на блузата си. Мина й през ума, че е видяла призрак, и цялото й същество се напрегна да чуе стъпките му вън. После, без да откъсва погледа си от вратата, облече пеньора и бързо се озова в трема, изплашена, че не ще го намери. Но той седеше на пейката и я чакаше. Щом я видя, трепна и се изправи да я посрещне.
Тя тръгна към него, топлият вятър се блъсна в тялото й, обля я като гореща, сладостно-замайваща вълна и отведнъж с необикновена острота съзнанието й бе пронизано от мисълта, че е сама с тоя непознат мъж в изпълненото с движение и шум пространство. Стори й се, че върви към него насън и че няма воля да се владее. Тя каза нещо несвързано, смутено се усмихна и неочаквано му подаде своята малка бяла ръка. Той я взе, наведе се и я целуна. Елисавета видя черната му къдрава коса да се доближава до гърдите й.
— Помислих, че сте… забравили — каза тя, като изпусна местоимението „ме“ в последния момент, когато то беше в устата й.
— Исках да дойда, но не можеше — отговори той, бъркайки ударенията и удължавайки гласните.
— Ние ви чакахме… с жената на учителя край пътя, да ви видим. Вие не се ли прибирате с другите пленници?
— Не, аз работя в лагера — каза той неохотно и тъмните му вежди леко се намръщиха.
Настъпи мълчание. Те стояха изправени един срещу друг. Топлият вятър се блъскаше в тях, като прилепяше нейния пеньоар към тялото й и разтваряше краищата на дрехата, тъй че откриваше облите й колена. Гъста червенина заливаше лицето й и тя избягваше погледа му. Отбруленото от зарзалата клонче падна на косата й.