Той я гледаше със светнали очи и тя чувствуваше погледа му как я обхваща и замайва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство. Нейният смут растеше и ней се струваше, че изгаря от срам. Мисълта, че е сама с непознат мъж, отново я прониза и в същия миг волята й се върна.
— Почакайте — каза тя и почти изтича в колибата.
„Какво правя аз, боже мой? — извика в себе си тя. — Какво става с мене днес, луда ли съм? Да му дам бутушите и да се маха.“
Нейната гордост й помогна да се опомни. Измъкна сърдито ботушите изпод масичката и като придаде на лицето си спокоен и малко строг израз, излезе навън.
— Тези ботуши са за нас — каза тя сухо.
Той я погледна изненадан и тя не можеше да каже от какво бе изненадан той — дали от нейния сух и спокоен глас, от промяната в израза на лицето й, или от ботушите, които му подаде.
Той ги взе, наведе очи и погледът му падна върху неговите жълти половинки. Едва сега Елисавета забеляза, че е облечен в друга, здрава куртка и с износен брич, а над пробитите обувки караката му бяха грижливо увити със зеленикави навивки. Изглеждаше по-строен, по-висок и дрехите му стояха добре, макар че имаше вид на човек, излязъл от битпазарски магазин.
— Благодаря, много ви благодаря — каза той.
— Надявам се, че ще ви станат — рече тя. — Те се на мъжа ми, но не му трябват.
— Къде е вашият мъж? — попита той.
— В града… той е чиновник.
Пленникът я погледна насмешливо и тя остана с убеждението, че схвана лъжата й.
— Вие защо сте сама? Нямате ли деца?
— Не — каза тя, — нямам деца.
Той размахваше леко ботушите в ръката си и внимателно я гледаше с големите си очи. Изведнъж каза:
— Зная вашия мъж, аз го познавам. Той е комендантът на града.
— Кой ви каза това?
— Научих. Питах в лагера войниците… Вие сте негова жена, защо криете?
Тя помълча смутено, преди да отговори:
— Защото той е много строг с пленниците…
— Но вие сте толкова добра.
— Трябва да бъдете много внимателен, когато идвате тук — забеляза тя. — Не съм всякога сама.
— Зная. Имате ординарец и слугиня.
— Откъде знаете?
— Шпионирах.
Тя се разсмя развеселена. Той я гледаше сериозно като сърдито момче.
— Аз идвах на другия ден, след като ме хванахте в лозето, но вие не бяхте сама. Тогава видях ординареца. Той седеше на пейката и подостряше един кол.
— Излагате се на голяма опасност — рече тя, вече успокоена от разговора. — Искате ли да похапнете?
— Ако ми предложите, няма да откажа.
Тя се върна в колибата с щастливо изражение, освободена от своята несигурност и смут, отряза парче хляб, взе буца сирене и ги уви в един вестник. Наближаваше времето ординарецът да си дойде и трябваше да предупреди пленника да си отиде.
„Мило момче“ — каза си тя, когато тръгна навън, понеже си спомни неговия укоряващ поглед, с който я гледаше преди малко.
Даде му пакета и го предупреди, че ординарецът може да се върне всеки момент. Той се сбогува и бързо тръгна по пътечката край лозето.
Елисавета го изпрати с поглед до зида. Оттам той махна с ръка за сбогом. И тя му отговори със същия жест. Той се прехвърли през оградата и изчезна и тя изведнъж почувствува своята самотност. Влезе в колибата, легна по очи върху огромното легло и така замря. В главата й нямаше никакви мисли, нещо потискаше душата й, като да беше изпълнило цялото й тяло, и тя усещаше необикновено странно и силно членовете си. Под спуснатите й клетки стоеше образът на пленника и я гледаше настойчиво с тъмния си поглед, който я вълнуваше.
„Може би не ще дойде повече — помисли си тя и тая мисъл извади ума й от това вцепенено състояние. Тя я изплаши и същевременно я успокои. Пленникът беше узнал чия жена е. Нима щеше да има смелост пак да я посети? — По-добре, по-добре — повтаряше в себе си тя. — Днес аз съм луда. То се държи на времето… на тоя горещ вятър…“
Но тя знаеше, че той пак щеше да дойде, и това я изпълваше с радостна тревога.
Стреснаха я тежките стъпки на коня. Тя стана от леглото. На прага беше застанал ординарецът.
— Какво има? — попита тя сърдито.
— Ако искате прясна вода, да ви налея.
През ума й мина, че е срещнал пленника с ботушите. Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко презрително. Сухото му лице се махна от рамката на вратата и тя го чу да гълчи стария кон, послушно застанал пред колибата с пълните саки на гърба си.
„И да е видял, не ще посмее да каже на Михаил“ — каза си тя и реши да навести жената на учителя, защото не й се искаше да гледа тоя мълчалив и мрачен човек, който знаеше една нейна тайна…