Всеки следобед тя чакаше пленника до липата с притаен дъх и отмалели колене. Тогава усещаше тишината плътно да тежи край нея, кръвта й да пулсира в слепите очи и устните й да съхнат. И когато го видеше да се промъква край черниците и да идва насреща й, преставаше да диша…
Нямаше вече тия мъчителни пристъпи на съвест, които се появяваха в началото на техните срещи, нямаше ги страха, колебанието и нерешителността. Чувствата й ставаха все по-пълни и все по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любовта. Можеше да се каже, че се отдаваше за пръв път на мъж с цялото си тяло и с цялата си душа, алчна към всеки отлитащ миг от тия два часа, които двамата прекарваха под липата. Тя се учудваше на себе си, изненадана от собствената си чувственост, от безкрайната сложност и сила на усещанията, които не бе познала през първата си младост. Задържаше го до последната минута, когато ординарецът вече си идваше, забравила своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко. А когато той си отидеше, тичаше към колибата с щастливо, разхубавено лице, със слепи за околния свят очи. Сядаше на пейката с гръб към колибата и стоеше така, съзерцавайки току-що отлетелите щастливи часове — отмаляла и прехласната.
Постепенно липата бе станала за нея живо същество и тя я гледаше отдалеч с весел поглед, както се гледа мълчалив и верен съучастник, или отиваше при нея в предвечерните часове, когато дългата и мощна сянка на дървото се просваше на изток като черна мантия, метната върху изгорялата от сушата трева. Тогава в главата й шумяха рояк смели мисли, тя мечтаеше, опиянена от спомените, изпълнена с благодарност и обич към света.
Тялото й бе придобило изострена чувствителност към всяко явление на външния свят — краката й усещаха по-силно топлината на горещата земя, кожата й бе станала по-чувствителна към въздуха, очите й — към светлината, и околният пейзаж сега й се струваше като нов, сякаш магическа сила бе одухотворила и вляла в природата нова красота. Само колибата, нейният дом, не бе докосната от възраждащата и обновяваща сила. Тя изглеждаше още по-мрачна, някак отминала, досадна и стара, като напуснат затвор. Тя прекарваше в колибата малко часове през деня, изправена пред огледалото, където се разглеждаше със себепоказваща и кокетлива стойка на влюбена жена. Лицето й имаше прясна и свежа руменина, кожата й бе станала гладка и чиста, матовобледа от златиситя загар, придобит навън. Очите й светеха с лъчезарна чистота — малко разширените зеници хвърляха в тях тъмни сенки, които ги правеха по-дълбоки и по-големи, а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно.
Огледалото я вълнуваше и я възбуждаше, тя отиваше вън да погледне липата и приветливо да й кимне с глава. Понякога траурно-тъмният силует на дървото я разтъжаваше, като че в него виждаше някогашната Елисавета с нейната пропиляна младост, и сърцето й се свиваше от страх, че не и остава още много до старостта. Но стига да помислеше за своя любим, отново я изпълваше вяра и в главата й пак се появяваше мисълта да напусне съпруга си и да замине с пленника, където той пожелае, без всякакво угризение на съвестта. Нейната увереност растеше, смехът й сега звучеше много често и в алтовия му тембър се долавяха кокетливи нотки, които издаваха тайната й, движенията й бяха отмерени и пластични — тя вече не държеше главата си наведена, както правеше по-рано, и не стъпваше с хубавите си нозе така отегчено. Беше изчезнал твърдият блясък в очите й, нервните жестове на ръцете й. Старата слугиня я гледаше удивена и веднъж, когато не можеше повече да скрива своето учудване, беше й казала:
— Вие изглеждате като момиче, толкова се подмладихте.
— Така ти се струва — бе отговорила тя.
— Трябва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладява, когато душата му е свободна — каза старата жена и тия думи, в които долавяше лек укор, я изненадоха с правдивостта си.