8
Единствената връзка, тежката здрава верига, която я свързваше с миналото и от която не можеше да се освободи, беше застарелият, побелял напоследък мъж, който ходеше угнетен и мрачен. Новините от фронта сочеха неуклонно катастрофа, реквизициите вече не даваха нищо, тъй като селските хамбари бяха празни, числото на дезертьорите се увеличаваше и в околията се появи разбойничество. Един дезертьор, на име Васил, убиваше почти всеки срещнат. Опитите да бъде заловен завършиха неуспешно и полковникът получи строго мъмрене от Военното министерство, че не е успял да се справи с разбойника. От лагерите все по-често бягаха пленници, други умираха от дизентерия и тиф, хранителните припаси се изчерпваха и далечните отзвуци на руската революция вълнуваха офицерството и интелигенцията. На всичко отгоре германците постоянно искаха храни и интендантството не можеше да им откаже.
Той мразеше в душата си всички офицери от щаба на фон Макензен, който пребиваваше в града — мразеше ги за тяхната надменност — и правеше каквото може, за да запази храната. Всеки предиобед трябваше да изслушва оплакванията на интенданта, който получаваше заповеди да дава на немците месо, мазнини и брашно от последните запаси. За пръв път в неговата сурова душа се промъкнаха отчаяние, злоба и нервност и когато му се случеше да мине с файтона край пощенската сграда, дето наблизо се намираше щабът на Макензен, извръщаше глава да не гледа двамата часовои, застанали отстрани на вратата, с черни блестящи шлемове и с безстрастни лица.
Заедно с интенданта предприемаше обиколки из военните складове, влизаше във влажните полутъмни мазета, където го посрещаха празните плесенясали ъгли, надничаше в дървените канцеларии, облепени с хартия, вмирисани на лош тютюн, на подлият прашен под и на мастило, и се караше с магазинерите за нищо и никакво, като тропаше сърдито с крак и ги заплашваше с разстрел, макар да знаеше, че те не са виновни, задето складовете са празни. За известно време ката че престана да се бои от епидемията, обаче всеки ден изпълняваше най-педантично дезинфекционния си обред и съветваше подчинените си да пият преварена вода с йод.
На обед говореше малко и нервно, оплакваше се, че няма апетит, неохотно съобщаваше някоя новина и гледаше изпод вежди. А когато се нахранеше, дигаше краката си на перилата на трема и мълчаливо дремеше на стола, докато Елисавета не го принудеше да си легне в леглото.
Тя забеляза, че е отслабнал — очните му ябълки бяха се показали и костта към ухото леко изпъкваше. Бузите увисваха и образуваха под челюстите първите торбички, които засилиха рисовидния израз на лицето му, а сивите му очи сякаш бяха станали по-силни, разводнени и безжизнени.
Тя се държеше с него внимателно, беше готова да му угажда както преди, дори проявяваше голяма загриженост към здравето му. Нощем си мислеше: „Той е отпаднал много, пък аз съм толкова щастливо.“ Обземаше я мъка, упрекваше се, че го мами, че понякога дори желаеше смъртта му, и това я ужасявяше. Искаше той да бъде добре, както на нея й беше добре. По-рано имаше минути, когато го мразеше, сега го желаеше. Всяка вечер го чакаше да пристигне с файтона и в началото на нейните срещи с пленника това очакване беше особено нетърпеливо и тревожно. Той трябваше да си дойде, тя да успокои своята съвест, да се убеди, че всичко е в ред, че нищо не я заплашва, че и той, и тя са добре, слава богу.
Няколко дни той не забелязваше нейното внимание, после то почна да го дразни. Беше от тия мъже, които обичат да се глезят, но не могат да търпят да ги третират като деца. Това необикновено внимание започна да обижда сприхавата му и своенравна природа.
— Странно, ти много се подмладяваш — каза той една вечер през време на вечерята. — И някак си променена. Дори походката ти е друга.
Тя срещна острия му, втренчен поглед, в който се четеше укор, недоверие и страх.
— Лошо ли е? Или ти може би искаш да остарея скоро?
Той сведе очи към блюдото.
— Не, но се учудвам. Изменила си се. Дори когато беше млада, не беше такава… весела. Впрочем не си много млада. Какво си въобразяваш? Наближаваш четиридесет.
Тя го погледна злобно, усети, че го намрази с цялата си душа, но не отвърна нищо.
Както всякога, след вечерята останаха на трема. Тя бе седнала към дъното, той пред нея в платнения стол. Косата му леко лъщеше под светлината на газената лампа. Двамата мълчаха. Той си мислеше за нещо, тя се опитваше да не го мрази и загледана в хоризонта, където една светла ивица издаваше скрития зад хълма град, мислеше за своя любим. Утре пак щеше да го види, щеше да лежи в неговите обятия и сладостно да се топи в тях. Какво от това, че съпругът й се измъчва, че остарява, че иска и тя да бъде като него? Не беше ли му отдала целия си живот? Не й остават много години до старостта, до тая старост, която той желае. Какво може да направи тя за него повече от това, освен да се грижи за здравето му? Не биваше да се упреква. За какво? За щастието, което бе познала? … Отсега нататък знаеше кое колко струва и не можеше да се откаже от правото си, дори и самият бог да застанеше срещу нея…