— Тук съм, ето тук съм — каза тя.
Двамата се търсеха като слепци в тъмнината. Стана й страшно от това блуждаене из мрака. Тя излезе от дърветата, спря се в ливадата и каза ласкаво:
— Тук съм, Михаиле, ела насам.
— Къде ходиш, Лиза, защо не се обаждаше?
Тя го видя изведнъж пред себе си да израства из мрака.
— Исках да се разходя.
— Човек не може да разбере какво става с тебе. Много се докачаш — каза той с тон, който показваше, че търси помирение и е готов да моли за него.
Тя не отговори и той продължи със същия оплакващ се глас:
— Какво удоволствие изпитваш да скиташ из тъмнината? Сърдиш се от нищо и никакво. Може би аз те оскърбих, ала нали ти казвам, станала си особена.
И той я хвана подръка.
— Да не говорим за това — предложи тя.
— Все пак ти ми обясни…
— Какво?
— Е, тая промяна с тебе… Защо си се затворила, защо си се отчуждила?
— Тъй ти се струва.
— Не, аз не се лъжа. Има нещо, което криеш — настоя той.
— Ти си се променил! Станал си нетърпим, мълчиш и гледаш изкриво. Аз съм си същата.
— Хм — каза той, като пристъпваше тежко и накуцваше с ранения си крак, — ти не си същата. Ти си отчуждена от мене. Това виждам ясно… Пък аз не мога да бъда весел, когато работите не отиват към добър край. Кой знае какво ще стане наесен. Едва крепим фронта…
Тя не чу следващите думи, защото в главата й се появи мисълта: „Да, наесен… наесен кой знае какво ще стане, когато той си тръгне“ — и пак я обзе страх пред предстоящето. За миг й се стори, че не ще има сили, че пак ще остане тук, със своя съпруг, който сега я държеше за ръката. Сърцето й се сви от лошо предчувствие. То я разтревожи и помрачи вярата й.
— Да вървим по-бързо — настоя тя. — Не ми е добре.
— Настинала си — отговори той и продължи да изказва опасенията и догадките си за изхода на войната, но тя не разбираше думите му. Искаше да отиде по-скоро в колибата, да легне, да мисли и да прогони това предчувствие, което свиваше сърцето й.
Когато си легнаха, тя остана дълго време будна, със затворени очи. Не искаше да гледа мрачната стая с ниския таван, да чува пухтенето на мъжа си, безнадедния и молещ стон на щурците, като че вечно щеше да живее така, между тия каменни стени, всред пустош и самота. Спомени от брачния й живот разкъсано изникваха в паметта й. Тя се озова мислено в къщата си в града, която не бе виждала цял месец. Всичко това я притегляше към себе си с цялото й минало, с всичко, натрупано през нейния живот. За да заглуши съмненията, Елисавета помисли за пленника. Само неговият образ я изтръгваше от безкрайната зависимост на миналото.
„Колко съм малодушна — каза си тя, преди да заспи. — Тежко ми е, защото в себе си вече се разделям с миналото…“
9
Август бе към края, но горещите дни следваха еднообразни, прилични един на друг. Само безросните сутрини бяха по-студени, като че смъртна хладина обхващаше земята. Над лозето прелитаха авлиги и техните слънчевоблестящи пера горяха като огън в бистрата светлина на утрото. В колибата ясно се усещаше студенината на камъка, миризмата на вар и на карбол се изостряше, лозето бе оголяло и в пазвите на пожълтелите лози се синееше гроздето.
Епидемията в града достигна разгара си и настроението на полковника бе все така лошо. Той си идваше гневен, преглеждаше вестниците и с отвращение ги хвърляше. Малиновото правителство, на което се разчиташе, че ще заздрави положението, с нищо не се различаваше от това на Радославов. Офицери, дошли от македонския фронв, бяха му описали безнадеждното състояние на одрипялата и гладната войска, засилващия се неприятел, който след майската офанзива бе заел изгодни позиции на Яребична и оттам се готвеше да нанесе решителен удар. В тия критически дни германското командуване продължаваше да изтегля и последните тежки батареи, както и малките немски части, без да се смущава от неизпълнената военна конвенция, а чрез кондоминиума ограбваше Добруджа. Германски и австрийски влакове, пълни с храни, преминаваха безпрепятствено западната граница на страната, докато българският народ и неговата войска гладуваха. В тила корупцията и спекулата бяха достигнали нечувани размери, страшната скъпотия обиждаше дори офицерите, които можеха да купят с едномесечната си заплата само десет макари конци или една тенекия газ. В това време правителствените вестници се пълнеха с патриотични статии и позиви, министрите даваха успокоителни изявления и надежди за мир, а главната квартира тайно подготвяше офанзива с изтощените войници, които боси трябваше да атакуват заетите от неприятеля височини.
Полковникът не искаше да допусне поражението и душата му се бореше с отчаянието и злобата. От това постоянно състояние ставаше по-суров и по-жесток. Ненавистта му към сърбите достигна своя пароксизъм и той не можеше да гледа спокойно пленниците, когато в измъчените им лица прочетеше надеждата и злорадството, че краят е вече близо. Между тях дисциплината бе отпаднала, режимът бе съвсем разхалтен, тъй като самите часовои започнаха да се държат нехайно и меко.