— Спят ли? — попита учителят, като посочи към вратата.
Ординарецът направи неопределен жест със свободната си ръка.
— Няма ги — каза той. — Нощес отидоха в града.
Учителят кимна с глава. Войникът продължаваше да го гледа с мижавите си очи. Той преглътна някак неестествено, сякаш на гърлото му бе заседнало нещо, и добави:
— Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. Откарахме я с файтон в града. Беше още жива…
12
В края на октомри окупационните войски на Франше д’Еспре влязоха в старата столица. Няколко сенегалски дружини начело с една негърска музика, с тъпани и медни тръби, по които висяха шнурове с французки трикольор, маршируваха из улиците на Търново. Огромен негър, посинял от студа в своя синкав шинел, вървеше начело на музиката, чиято дива мелодия се блъскаше в смълчаните от страх къщи.
Прехвъркваше сняг. Първите редки снежинки падаха върху замръзналата земя. Градът бе изтръпнал и ням. По тротоарите се тълпяха граждани с мрачни и плахи лица. На Марно поле се появиха палатките на французите. Картечни отделения от алжирци с жълти тесни лица пристигнаха със своите катъри в бивака. Приготвените набързо походни кухни запушиха; цели кофи с картофи се пържеха в газени тенекии, наполовина изпълнени с кокосово масло. И една нескончаема олелия от най-различни диалекти и езици се понесе под сивото ноемврийско небе.
По фурните нямаше хляб. Гражданите гладуваха. Жените се бояха да излязат на улицата, понеже там биваха нападани и изнасилвани от негрите. В училищата се настаниха победителите. Французкото знаме се вееше пред една хубава къща на главната улица, където пазеха часовои с дълги като саби ножове.
Бедняците от Варуша първи се сближиха с победителите. Те крадяха от чувалите рошкови, с които французите хранеха катърите си, и не се гнусяха да ядат конско месо, сготвено със зеле. Гладните хлапета задигаха каквото им падне — кокосово масло, фурми, бял хляб, тютюн, въжета, платнища. От своя страна жълтите и негрите нападаха слугините и бижутерите, тълпяха се пред публичния дом и се биеха помежду си. Те останаха до средата на лятото.
Полковникът бе уволнен и посочен за военнопрестъпник, но не беше съден. Правителството на Стамболийски не предаде нито един от българските офицери на съюзнишките съдилища. Обеднял и страшно застарял, той заживя затворен в своята къща. Напуснатото и тревясало лозе бе изкоренено, полусрутената колиба — оставена на произвола на съдбата.
— Той не смееше да идва вече тук — завърши старият учител, — но не искаше и да продаде имота. Сега имотът е наследствен. Полковникът почина внезапно преди две години от сърдечен удар.
Той посочи ореха, който се надвисваше над колибата, сякаш я закриляше. Хралупата му зееше като паст. Дървото бе престаряло.
— Някой ден вятърът ще го превие и ще го хвърли върху керемидите — каза учителят. — Тогава колибата ще бъде унищожена. Никой не се грижи за нея. Впрочем тя не заслужава никаква грижа.
Той махна с ръка и ние се върнахме назад мълчаливо, всеки със своите мисли, отправени към отминалите години, които не бяха по-малко тревожни от сегашните.
Вечерта, когато се прибрах в хотела, сирените извишиха своя зловещ вой и градът потъна в тъмнина. Улиците се изпълниха с тропот на бягащи хора, които тичаха по стръмните пътечки към тунелите, търсейки закрила в недрата на земята. Аз останах в стаята, като се мъчех да възстановя в паметта си образа на Елисавета, прехвърляйки през ума си разказа на учителя, докато тежкият и заплашителен грохот на идващите от север самолетни ята тресеше стъклата на прозорците и ги караше да звънят. Там някъде, край Дунава, на румънския бряг се издигаха пожари, които правеха небето да руменее като при настъпваща зора.