2
В един такъв следобед, когато сянката на ореха лежеше върху сухата напукана земя като траурно знаме, Елисавета почиваше в трема. Полковникът току-що беше заминал и във въздуха още се усещаше киселата миризма на конете. Ординарецът отиде за вода, а Марьола, която измоли позволение да се качи на капрата, отпътува в града.
Напечената земя излъчваше топлина. Въздухът трептеше, омара замрежваше хоризонта. По старите керемиди на покрива се припичаха гущери. Заблуден щурец се обаждаше под стряхата и неговото меланхолично скърцане напомняше за приближаващите вечерни часове.
Неочаквано Елисавета чу, че скритият в чучелото звънец издрънча. След това тя го чу още два пъти. Неведнъж й бе минавало през ума, че когато е сама, може да дойдат крадци. Тя не бе страхлива и не се боеше — кой би дръзнал да влезе в лозето на коменданта посред бял ден? Обаче ако се намереше такъв човек, трябнаше да се кара с него, както се кара с няколко гамени преди седмица. Тогава беше се обърнала за помощ към стария учител, техен съсед, с когото полковникът не се държеше враждебно. Тя обу пантофите си на бос крак, неохотно стана и бавно тръгна към лозето. Там не се виждаше никакъв човек. Прасковите се червенееха, изгорелите листа на лозите бяха пожълтели. Тишина и покой лежаха наоколо.
„Трябва да е куче“ — каза си тя и реши да го прогони. Тия гладни животни правеха големи пакости, понеже събаряха повече грозде, отколкото изяждаха.
Продължи да върви по пътеката, усещайки топлия въздух да се блъска в тялото й, а горещата земя да пари краката й през тънките подметки на пантофите. Но и куче не се виждаше никъде. Нито една лоза не се поклащаше, нито едно клонче не помръдваше. В тишината се чуваше жужукането на оси.
Тя подвикна:
— Ху! Ху-ху!
Викът се блъсна в горещия въздух и в миг замря. В лозето нямаше нищо освен чучелото. Елисавета го погледна и се разтревожи. Плашилото бе политнало настрана.
В тоя следобед старият учител също чул звънеца и тъй като от неговата вила се вижда лозето на полковника, излязъл навън да прогони крадеца.
— Видях полковнишата — разказваше той — да върви между редовете и да оглежда лозите. Беше облечена в тънка резедева рокля, която стигаше до коленете й. Косата й отражаваше силното слънце като златен шлем. Вървеше бавно, ала от походкатай личеше, че е смутена.
Така достигна средната праскова и уплашено извика. Помислих, че се е изплашила от някой смок, каквито често се срещаха по тия места. После я чух да крещи с разтреперан глас:
— Кой си там? Излез, излез веднага!
Завтекох се да й помогна да се справи с крадеца. Когато се озовах на мястото, зад лозите се раздвижи човек и пред смаяните ни погледи се изправи млад мъж. Беше гологлав, тъй като войнишкото му кепе бе пълно с току-що набрани праскови и грозде. Той го държеше притиснато към гърдите си.
Крадецът беше сръбски военнопленник.
Няколко секунди ние се гледахме мълчаливо. Под окъсаната офицерска униформа се показваше измършавяла плът, обгорена от слънцето. Явно се виждаше, че той няма долни дрехи. Краката му бяха боси и одраскани. Беше мургав и колкото да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът беше направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник. От своя страна той гледаше Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести погледа си от нея.
Все още изплашена, тя каза строго:
— Как посмяхте да влезете тук? Знаете ли чие е това лозе?
— Ради Бога, госпожо… гладен бях.
Гласът му беше спокоен, вежлив и малко насмешлив. Очевидно нямаше представа на каква опасност беше се изложил. Той дори се усмихна, макар и виновно. Тънките му устни откриха два реда зъби, чиято белота лъсна и придаде на откритото му лице юношески безгрижен израз.
Елисавета ме погледна въпросително. Разбрах, че е готова да му прости.
— Трябваше да ме помолите, щях да ви откъсна каквото пожелаете — каза тя и се смути, защото бе разбрала нелепостта на това нравоучение. Какво знаеше за нея тоя нещастник, за да я помоли? Той имаше късмет, че ординарецът не беше тук. Иначе работата щеше да вземе лош край.
Тя млъкна, обзета от стеснение пред пленника, който продължаваше да я гледа. После, като преодоля неловкостта си, каза твърдо:
— Ако сте толкова гладен, елате с мене.
Аз се намесих:
— Знаете ли, че има патрули, които стрелят по всеки пленник, който напусне лагера?
— Не съм избягал — отговори той безгрижно. — Само се отбих по пътя.