— Нека дойде да му дам нещо за ядене — настоя Елисавета. — Да не се срамува. Обяснете му това.
— Аз разбирам — каза пленникът.
— Тогава елате! — И тя ме помоли да я придружа.
Направих му знак да ни последва. Той тръгна зад Елисавета, като придържаше пълното с плодове кепе под мишницата си.
Когато достигнахме колибата, тя ни остави на пейката. Аз седнах до пленника и поведох разговор. Оказа се, че е роден някъде към Сплит, от бъща хърватин и майка сръбкиня. Бил музикант, преподавател по музика в една от белградските гимназии. Докато разказваше това, поглеждаше към колибата. Когато Елисавета се показа на трема, той се опита да скрие голото си коляно, като кръстоса краката си.
Тя се появи с табла, на която бе сложила храната. Подаде му я. Той я пое с разтреперани ръце, но не се докосна до яденето. Очевидно не се решаваше да яде пред нас, защото се срамуваше от глада си. Ние разбрахме, че ще направим по-добре, ако се оттеглим.
— Мога да му дам някоя дреха — каза Елисавета, когато се отдалечихме от колибата, където аз й предадох разговора ми с пленника.
— И ще направите много добре. Той е наш колега, учител.
— Учител?
— Да, музикант, учител по музика.
Изглежда, че отговорът я порази и трогна. Тя ме остави, влезе в колибата и след няколко минути се появи с един пакет. Ние се върнахме при нашия гост. Той беше се нахранил и сега стоеше замислен. Прасковите и гроздето бяха изсипани на таблата, мазното окъсано кепе бе смачкано в ръката му. Беше върнал откраднатото.
Елисавета му подаде пакета.
— Вземете това — каза тя. — По-късно, ако можете пак да наминете, ще гледам да ви услужа с още нещо. Вземете си и прасковите, защо сте ги изсипали от шапката си?
Би трябвало да го предупреди за опасността, на която се излагаше, и според мене изобщо да не го кани, ала тя нямаше смелост да му каже, че е жена на коменданта, когото той сигурно познаваше и сигурно мразеше. За мое учудване тя повтори думите си, като натърти и подчерта:
— Минете пак по същото време — не по-късно и не по-рано. В същия час, когато съм сама…
Сякаш му даваше рандеву.
Той кимна с глава, очите му светнаха и аз видях, че следи движенията й с възхищение. На тръгване тя го попита за името му.
— Иво Обретенович — каза той просто.
— Иво, значи, Иван — казах аз.
Тогава забелязах, че полковнишата го разглежда крадешком. Той имаше продълговато лице, мъжествена брадичка и открито, интелигентно чело. Колкото и да бяха изхабени ръцете му, все пак личаха тънките, дълги пръсти на артист. Стори ми се, че Елисавета се вълнува твърде силно през време на краткия разговор, който водеше с него. Бяхме вече достигнали зида, зад който беше пътят. Тя му подаде ръка за сбогом. Той я пое бързо и я целуна почтително. Тъмните му очи се изпълниха с топлота, той задържа ръката й в своята по-дълго, отколкото би трябвало, и аз видях, че полковнишата не направи никакво усилие да я издърпа. Напротив, това като че й бе приятно, защото тя му се усмихна.
Когато останахме двамата, тя ме помоли да не казвам нищо на полковника.
— Той мрази сърбите и ще ми се разсърди, ако узнае, че съм помогнала на този човек.
Аз й обещах.
— Нима така живеят пленниците? — попита тя.
— Много по-ужасно. Тоя изглежда добре. Сигурно се ползува с привилегии. Ако искате да ги видите, елате тук привечер, когато те минават по пътя за лагера.
— В какви ужасни години живеем — рече тя и тръгна към колибата.
След малко я видях да стои права на едно място, загледана някъде. Беше замислена. Тя се разходи край колибата, прибра таблата и седна на пейката, където преди няколко минути седеше седеше пленникът. После взе книга, но скоро се отегчи и я захвърли.
Глухотата наистина потискаше. В замрялата околност, обилно заляна от палещата светлина на слънцето, всичко бе унило и увехнало. От колибата идваше хлад и мирис на карбол. Дори в тъмните неподвижни листа на ореха личеше същата угрижена смълчаност, сякаш и дървото се бе поддало на околната печал.
Когато ординарецът се върна, Елисавета го повика и му каза:
— Иди утре в града и вземи старите ботуши на мъжа ми. Ще ги донесеш тук, но никой не бива да знае това. Искам да ги дам на един бос човек.
Войникът я погледна учудено, помълча, сетне кимна с глава и се усмихна лошо с мижавите си очи.
3
Вечерта тя не каза на полковника за случката, но през време на вечерята нарочно заговори за пленниците. Полковникът се намръщи:
— Помислила ли си за нашите българи, които са в техен плен? Знаеш ли как ги третират? По-добре да паднеш убит на бойното поле, отколкото да те вземат роб!