И друг път беше изпитвала подобни припадъци на ненавист към мъжа си, но никога не беше се осмелявала да се остави напълно на тия чувства. Сега им се отдаваше и не можеше да ги спре. Мислите я отнесоха тъй далеч, че тя се стресна, изненадана от смелостта си. Вдигна русата си глава и го погледна.
Полковникът беше направил „морската баня“ и сега стоеше на стола, потънал в платното му, докато босите му крака, извадени и зачервени, бяха опрени о ръба на съда. Изглеждаше вдаден в мисли. Главата му бе наклонена към гърдите и късият му тил беше се изпънал.
— Лиза — неочаквано каза той и се обърна да я види. — Чуваш ли нещо?
— Какво?
— Артилерията… топовни гърмежи.
Тя се вслуша. Действително някъде на юг ухото й долови тъпи, едва уловими за слуха тътнежи. Те сякаш идваха изпод земята. Нощта бе необикновено тиха.
— Да, чува се — каза тя и усети, че по тялото й преминаха тръпки.
— Нашите водят големи боеве. Бог да им е на помощ. Страх ме е, че ще загубим тая война.
— Лудост е всичко това — рече тя твърдо.
Полковникът изпъшка и не отговори. Тя го погледна учудено. Рядко беше го виждала тъй замислен и тъй човечен.
„Научил е лоши новини“ — помисли си тя и стана да оправи лампата, в която бе паднала пеперудка.
След час те си легнаха. Преди да заспи, тя дълго мисли за войната, за нейния приближаващ се край, за нерадостната съдба на пленника. Образът му изплува в нейното съзнание необикновено ясно. Тя пак вида черните, бляскави и красиви очи, устремени в нея, голото коляно, полегатите му плещи и сякаш отново чу теноровия тембър на гласа му. Искаше й се той да дойде непременно още веднъж, за да му даде ботушите, които ординарецът щеше да донесе от града…
4
На следващия ден пленникът не се вести. Елисавета бе го чакала край пътя. Тя се върна разочарована в колибата и усети нетърпима скука. Отиде да навести учителя, с чиятожена поддържаше слабо приятелство, и остана при тях, докато полковникът се върна и ординарецът дойде да я повика.
Разговорът със семейството на учителя я оживи. Беше научила много новини: между войниците на фронта имало бунт, в града се носеха най-различни слухове, както става през време на война, когато катастрофата приближава. Говореше се за разстреляни войници, за дадени под съд офицери. В страната се надигаше недоволство и бунт. Селяните се съпротивляваха на реквизиционните власти и често пъти фронтоваци вземаха отпуски да си разчистят сметките с някой самозабравил се кмет или с друг властник. Един техен съсед, бивш бояджия, беше донесъл от окупирана Сърбия няколко чувала плячка — главно дрехи и множество чорапи. Децата му обуваха по няколко чифта наведнъж и ги носеха така вмместо обуща. „Навярно са свличани от краката на убитите“ — беше казала жената на учителя.
Както всякога, двамата вечеряха на дългата тежка маса. Полковникът беше загрижен. От своя страна и той и съобщи за два случая на тиф в казармите и за някаква кражба в складовете.
Вечерта бе тъмна и душна. От насрещните вили зад шосето лаеха кучета и блещукаха газени лампи. Над земята висеше тежка сянка. Необикновена тишина бе легнала над околността. Луната се показа късно зад Света гора — грамадна и кървавочервена. Елисавета си спомни земетресението през Междусъюзническата война, когато в атмосферата се долавяха предвестниците на идващата угроза.
През нощта за пръв път заваля дъжд. Той мина на облак, с тих шепот поръси сухата земя и отмина като роса, ала миризмата на мокра пръст бе ободряваща. Обаче на другия ден слънцето се показа пака така горещо и по небето нямаше нито едно облаче. На обед полковникът съобщи друга новина. През нощта над околността беше прелетял германски цепелин и бе паднал на изток от града. Цепелинът беше се разрушил и полковникът показа парченце алуминий и къс копринено платно от неговия корпус.
— Всички са избити — каза той мрачно. — Заблудили се и привършили бензина. Някои разправят, че били спуснали въже… Нищо не може да се разбере… Тоя бензин става най-важното, дявол да го вземе.
Следобед, когато остана сама, Елисавета се опита да види мястото, където бе паднала машината. През силните лещи на военния бинокъл тя различи дългото пречупено тяло на цепелина, прилично на презряла красатвица. Край него се трупаше разноцветна тълпа от хлапаци, жени и деца, дошли да зяпат и да откъснат от корпуса по нещо, за спомен. След няколко часа на мястото не се вижсаше вече нищо. Хората се разотидоха, а останките от машините се пазеха от часовой.
И всеки ден полковникът или семейството на учителя й съобщаваха все такива новини. Говореше се за примирие, обаче полковникът не вярваше в това и Елисавета напълно споделяше мнението му.