– Ах – гласът му беше само дихание, шепот в ухото ѝ. Може би тя го беше събудила. Беше късно. Той може би вече лежеше в леглото си, гол, само по гащета, мургавите, мускулести рамена се открояваха върху белите чаршафи. Дали беше оставил телефона наблизо, надявайки се тя да му се обади? Дали и неговият гняв се беше стопил в мига, когато бе чул гласа ѝ? – Вкусно ли е? – промълви той, нещо топло и чувствено се раздвижи между тях, през стотиците километри разстояние.
– Винаги е вкусно – прошепна тя.
Кейд чу или долови неговата усмивка.
– Кой ядеш?
– Корнет де ганаш.
– Ах – само придиханието на шепот. Дори по телефона, звукът погали кожата ѝ. Обзе я чувството, че той си представяше с абсолютна точност всеки вкус и усещане върху езика ѝ. Той познаваше мекотата, сладостта. Познаваше нежното засмукване на устните ѝ, така че ганашът да не потече по пръстите ѝ. Той знаеше какъв отпечатък оставяше шоколадът върху палеца ѝ и как тя щеше да го оближе.
И знаеше, че той го беше поставил там.
Мили боже, той беше толкова секси. Как можеше да е толкова секси по телефона?
– Какво правиш? – попита той.
Тя изстена.
– Всеки момент ще заспя. Някой трябва да ме измъкне от леглото точно след шест часа. Според нашата теория, на всеки три дни на всеки му се полага поне един дълбок сън.
– Значи все още не си завладяла света? Прегледах новините, но не видях нищо.
– Не можем да позволим на "Тоутъл Фудс" да докопа "Девън Кенди". Тук не става въпрос да завладея света – по скоро беше въпрос на отстъпление. Може би не трябваше да подхващат точно тази тема в момента, по телефона. – И не, все още не сме. Ти какво правиш?
– Бях заспал, но съвсем леко. Съмнявам се, че съм изморен колкото теб. Но все пак остават пет седмици до Коледа, така че започваме да приготвяме коледните шоколади следващата седмица – Силвен Марки не продаваше стар шоколад в своя магазин. Не и шоколад, престоял четири или дори две седмици. Но хората започваха да купуват и поднасят подаръци още от началото на декември. – Освен това работя над коледната украса за магазина.
Пет седмици до Коледа. Кейд сигурно щеше да прекара Деня на благотворителността в залата за преговори с Девън и Фиренце. Каква по-голяма ирония?
Очите ѝ просветнаха, когато се опита да си представи какво би могъл да сътвори от шоколад Силвен за витрините и търговските щандове.
– Украсата ще бъде ли готова, когато се върна?
Мълчание.
– Зависи колко скоро ще се върнеш.
Тя се обърна в леглото, заравяйки лице във възглавницата, вместо в него. Нямаше представа кога щеше да се върне. И това я обезсърчаваше. Но неговият глас в ухото ѝ беше прекрасен.
– Харесват ли ти братята Фиренце? – попита той.
– Не се изкушавам да проникна в тяхната лаборатория, ако това питаш.
Гърленият му смях я накара да се почувства като току-що погалена по гърба котка.
– Това питах. Изяж още един от моите шоколадови бонбони, Кейд.
Тя затвори очи за момент и вдиша мисълта, чувството за него, на стотици километри разстояние.
Съвсем близо до лицето ѝ, върху масичката до леглото лежеше кутия с негов шоколад. В ума ѝ се въртяха въпроси като: Колко често се влюбваше той? Колко често разлюбваше? Когато беше казал "мисля", дали хипотезата му се основаваше на вече познатото чувство да обичаш някого? Вместо да ги зададе, Кейд отвори очи и разгледа асортимента от лъскави кафяви хапки, всяка с характерна форма и декорация, и попита:
– Кой?
Гласът му я погали като грапавата му длан.
– Който искаш.
Кейд беше изморена, толкова изморена, и все пак сексуалната възбуда се разля по тялото ѝ като милувка, сякаш тя можеше да заспи върху ложе от разтапящо желание.
– Който ти поискаш да изям – прошепна тя.
Той издаде такъв звук сякаш тя беше протегнала ръката си и го беше хванала за най-чувствителната част от тялото му. Или сякаш не го бе направила.
Сякаш неуловимата природа на тази ръка беше чисто мъчение.
– Къде си, Кейд? В Брюксел ли си? Мога да дойда с влака.
– В Лондон съм – призна неохотно тя. – Утре се връщам в Брюксел.
– Вечерта? Утре вечер?
О, боже. Тя се сви около възбудата, която разпалваше той в нея, около неудовлетворения копнеж.