— А нашето?
— Нашето какво?
— Нашето правителство няма ли да се намеси?
— За бога! Трябва да изгуби безкрайно много време, за да разреши въпроса по дипломатически път. А разбираш ли, че колкото повече риболовният кораб стои задържан, толкова по-малко печели собственикът му!
— Ама от цялата тази работа какво влиза в джоба на тунизийския екипаж?
— Получават комисиони, както общинските полицаи в някои наши градове. Неофициално обаче. Капитанът на „Сантопадре“, който вероятно е и собственик на кораба, казва, че го е атакувал „Рамех“.
— Какво е това?
— Тунизийски катер, чието име е „Рамех“ и е под командването на някакъв офицер, който се държи като истински пират. Тъй като този път има убит, нашето правителство ще бъде принудено да се намеси. Префектът поиска много подробен рапорт.
— Защо дойдоха да ни досаждат на нас, вместо да се върнат в Мадзара?
— Тунизиецът не е умрял на място, а пристанището във Вигата е било най-близкото, но горкият човечец не е устискал.
— Поискали ли са помощ?
— Да. От катера „Светкавица“, онзи, който винаги е закотвен на нашето пристанище.
— Какво каза, Мими?
— Какво съм казал?
— Каза: „е закотвен“. Може би си го написал и в рапорта до префекта. Представи си само, онзи какъвто е дребнав! Със собствените си ръце си се прецакал, Мими.
— И как трябваше да го напиша?
— Акостирал, Мими. „Закотвен“ означава, че е в открито море. Разликата е фундаментална.
— О, боже!
Беше ясно, че префектът Дитрих, от Болцано, не можеше да различи рибарска лодка от крайцер, но Ауджело се беше хванал и Монталбано се забавляваше.
— Хайде, прояви смелост. Как приключиха нещата?
— Нямало и петнайсет минути, и катерът „Светкавица“ пристигнал на мястото, но след като бил вече там, не видял нищо. Кръстосал наоколо, но никакъв резултат. Това е всичко, което бреговата охрана е чула по радиостанцията. При всички положения тази нощ катерът ще се върне и ще се разберат повече подробности около случката.
— Хъм! — отрони изпълненият със съмнение комисар.
— Какво има?
— Не разбирам само нас и нашето правителство какво ни засяга, ако тунизийците убият тунизиец.
Мими Ауджело го погледна със зяпнала уста.
— Салво, аз може би от време на време изричам по някоя щуротия, но когато ти ги изстрелваш, са направо по-зле и от канонада.
— Хъм! — повтори Монталбано, недотам убеден, че е издумал някаква щуротия.
— А за мъртвия тук, онзи в асансьора, какво ще ми кажеш?
— Нищо няма да ти кажа. Този мъртвец е мой. Ти взе ли си убития тунизиец? Тогава аз ще си взема този от Вигата.
„Надявам се времето да се оправи — помисли Ауджело. — Иначе с този тук кой ли ще се бори?“
— Ало, комисар Монталбано? Аз съм Марнити.
— Кажете, майоре.
— Исках да ви уведомя, че нашето командване реши, при това с право по мое мнение, че със случая с риболовния кораб ще се заеме бреговата охрана от Мадзара. Затова „Сантопадре“ трябва незабавно да отплава. Вие имате ли да правите още огледи по плавателния съд?
— Не мисля. Считам обаче, че ние също трябва да се съобразим с мъдрата разпоредба на вашето командване.
— Не смеех да ви го подскажа.
— Монталбано съм, господин началник. Моля да ме извините, ако…
— Новини?
— Не, нищо. Става дума за една, как да кажа, процедурна подробност. Току-що ми се обади майор Марнити от бреговата охрана и ме информира, че тяхното командване е наредило разследването за простреляния при автоматичен огън тунизиец да се премести в Мадзара. Затова се питам дали ние…
— Разбрах, Монталбано. Мисля, че имате право. Ще се обадя незабавно на колегата си от Трапани, за да му кажа, че ние се освобождаваме от разследването. Струва ми се, че в Мадзара има един много свестен заместник-началник на тамошната дирекция на полицията. Да се нагърбят с всичко те. Вие лично ли се занимавахте с този случай?
— Не, моят заместник, господин Ауджело.
— Уведомявам ви, че протоколът от аутопсията и балистичната експертиза ще изпратим в Мадзара. Копие от тях ще отиде и при господин Ауджело.
Отвори с ритник вратата на стаята на Мими Ауджело, протегна дясната си ръка, стисна юмрук и постави лявата си ръка напряко върху дясната.