— Хац, Мими.
— Какво означава това?
— Означава, че разследването за мъртвия на рибарския кораб се прехвърля в Мадзара. Ти оставаш с празни ръце, а аз ще си държа моя убит от асансьора. Едно на нула.
Почувства се в по-добро настроение. В действителност вятърът беше утихнал, а небето започваше да се прояснява.
Към три следобед полицай Гало, изпратен да охранява апартамента на покойния Лапекора в очакване на вдовицата му, видя вратата на дом Куликия да се отваря. Счетоводителят се приближи към полицая и му съобщи на един дъх:
— Съпругата ми заспа.
Гало не знаеше какво да каже, след като чу новината.
— Аз съм Куликия, комисарят ме познава. Яли ли сте нещо?
Гало, чиито черва къркореха, тоест изпитваше силен глад, от който стомахът му се свиваше, кимна с глава отрицателно.
Счетоводителят влезе вкъщи и след малко се върна с чиния, в която имаше хлебче, дебело парче кашкавал, пет парченца салам и чаша вино.
— Това е бяло вино „Корво“. Купи ми го комисарят.
Върна се след около половин час.
— Донесох ви и вестник, с него по-бързо минава времето.
В седем и половина вечерта, като по сигнал, не остана балкон или прозорец от страната на кооперацията, на която се намираше входната врата, на които да няма хора, чакащи завръщането на госпожа Антониета Палмизано, все още незнаеща, че е станала вдовицата Лапекора. Представлението щеше да бъде разделено на две действия.
Първо действие: госпожа Палмизано, слязла от автобуса от Фиака, този в седем и двайсет и пет, щеше да се появи пет минути по-късно в началото на улицата, показвайки на всички своята обичайна и отблъскваща скромност, без дори да й мине през ум, че не след дълго бомба ще избухне над главата й. Това първо действие беше необходимо, за да може да се насладиш по-добре и на второто (след бързото преместване на зрителите от прозорците и балконите на стълбищните площадки), което се състоеше в това да чуе от полицая на пост причината, поради която нямаше да може да влезе в апартамента си. Тогава вече вдовицата Лапекора щеше да започне като Магдалина да си скубе косите, надавайки писъци, да се бие по гърдите, напразно възпирана от изказващите й съболезнования, които щяха бързо да се притекат.
Представлението обаче не се проведе.
Частният охранител и съпругата му си казаха, че няма да е справедливо горката госпожа Палмизано да научи за убийството на мъжа си от някаква чужда уста. Облечени за случая с тъмносив костюм — той, и черно костюмче — тя, те я причакаха близо до спирката на автобуса. Когато госпожа Антониета слезе, застанаха пред нея, съчетавайки израженията на лицата си с цвета на дрехите си: сиво — той, черно — тя.
— Какво става? — попита разтревожено госпожа Антониета.
Няма сицилианска жена от което и да е съсловие, благородно или селско, която след като е минала петдесетте, да не очаква най-лошото. Кое най-лошо? Каквото и да е, но винаги най-лошото. Госпожа Антониета спази правилото:
— Със съпруга ми ли се е случило нещо?
Тя правеше всичко необходимо, та на Козентино и половинката му не им остана друго, освен да изпълнят второстепенните си роли, разпервайки безутешно ръце.
На това място госпожа Антониета изтърси нещо, което според логиката не трябваше да казва:
— Убили ли са го?
Съпрузите Козентино пак разпериха широко ръце. Вдовицата се олюля, но се задържа върху краката си.
Затова показалите се по прозорците и балконите присъстваха само на разочароващата сцена, в която госпожа Лапекора, между господин и госпожа Козентино, говореше спокойно. Обясняваше им с изобилие от подробности за операцията, която сестра й беше претърпяла във Фиака.
В пълно неведение за това, което се беше случило, полицаят Гало, когато чу в седем и трийсет и пет асансьорът да спира на етажа, се надигна от стълбата, на която беше седнал, преговаряйки си онова, което трябваше да каже на горката жена, и направи крачка напред. Вратата на асансьора се отвори, но оттам излезе някакъв господин.
— Джузепе Козентино, частен охранител. Тъй като госпожа Лапекора трябва да изчака, ще я настаня у дома. Вие уведомете комисаря. Аз живея на шестия етаж.
Апартаментът на Лапекора беше съвършено подреден. Трапезария с хол, спалня, кабинет, кухня и баня: нищо, което да не е на мястото си. На масата в кабинета беше портфейлът на покойника с всичките документи в него и сто хиляди лири. Монталбано си каза, че следователно Аурелио Лапекора се е приготвил да излиза, за да отиде на място, на което не му трябваха нито документи, нито пари. Седна на стола, който беше зад бюрото, и отвори едно след друго чекмеджетата в него. В първото вляво имаше печати, стари писма, адресирани до фирма „Аурелио Лапекора — внос-износ“, моливи, химикалки, гуми за изтриване, марки извън обращение и две връзки ключове. Вдовицата обясни, че това са дубликатите на ключовете за дома им и офиса. В долното чекмедже — само пожълтели писма, завързани с канап. Първото чекмедже вдясно обаче пазеше изненада: в него имаше нов пистолет „Берета“ с два резервни пълнителя и пет кутии с муниции. Господин Лапекора е могъл, ако е искал, да направи масово избиване. В последното чекмедже се мъдреха лампички, ножчета за бръснене, кълбета канап и ластици.