Комисарят каза на Галуцо, който беше заместил Гало, да занесе в полицейското управление оръжието и боеприпасите.
— Провери след това дали пистолетът е бил законно притежаван.
В кабинета се усещаше някакъв натрапчив дъх на подпалена слама, въпреки че веднага щом влезе, комисарят отвори широко прозореца.
Вдовицата беше отишла да седне на фотьойла в хола. Изглеждаше напълно безразлична, все едно се намираше в чакалнята на гара в очакване на влака.
Монталбано седна в другия фотьойл. В този момент на вратата се позвъни и госпожа Антониета се надигна инстинктивно, но комисарят направи жест, с който я спря.
— Галуцо, отиди ти.
Отвори вратата, чу се мърморене и после полицаят се върна:
— Има някакъв отвън, който казва, че живее на шестия етаж. Иска да говори с вас. Каза също, че е частен охранител.
Козентино беше облякъл униформата си, беше време да отива на работа.
— Извинете ме, че ви безпокоя, но тъй като ми дойде на ум едно нещо…
— Казвайте.
— Вижте, госпожа Антониета, едва слязла от автобуса, като разбра, че мъжът й е мъртъв, веднага ни попита дали е убит. И така, ако на мен ми кажат, че жена ми е мъртва, ще си помисля за всичко друго, от което може да е умряла, но не и че са я убили. Освен ако преди това не съм обмислял евентуално тази възможност. Не знам дали добре се изразих.
— Много добре се изразихте. Благодаря — каза Монталбано и се върна в хола. Госпожа Лапекора изглеждаше като препарирана. — Госпожо, имате ли деца?
— Да.
— Колко?
— Едно.
— Тук ли живее?
— Не.
— Какво работи?
— Лекар е.
— На колко години е?
— Трийсет и две.
— Ще трябва да го уведомите.
— Ще го направя.
Гонг. Край на първия рунд. При подновяването на двубоя вдовицата поде инициативата.
— Застреляли ли са го?
— Не.
— Удушили ли са го?
— Не.
— Ами как са успели да го убият в асансьора?
— С нож.
— Кухненски?
— Вероятно.
Госпожата се изправи и отиде в кухнята, а комисарят я чу да отваря и затваря едно чекмедже, след това се върна и седна отново.
— Оттам не липсва нищо.
Комисарят премина в контранастъпление.
— Защо си помислихте, че този нож може да е ваш?
— Просто така.
— Какво прави съпругът ви вчера?
— Това, което правеше всяка сряда. Отиде в офиса. Ходеше в понеделник, сряда и петък.
— Какво му беше работното време?
— Сутрин от десет до един, идваше да се нахрани, почиваше си малко и се връщаше в три и половина до шест и половина.
— Вкъщи какво правеше?
— Настаняваше се пред телевизора и там си оставаше.
— А в дните, в които не ходеше в офиса?
— По същия начин седеше пред телевизора.
— Значи, тази сутрин, с оглед на това, че е четвъртък, съпругът ви е трябвало да си остане вкъщи?
— Точно така.
— Вие имате ли представа къде е трябвало да отиде?
— Не ми каза нищо.
— Когато излязохте от вкъщи, съпругът ви буден ли беше, или спеше?
— Спеше.
— Не ви ли се струва странно, че веднага щом сте излезли, съпругът ви изведнъж се е събудил, приготвил се е бързешком и…
— Може да са му се обадили.
Чиста точка в полза на вдовицата.
— Вашият съпруг имаше ли все още много служебни дела?
— Сделки? От години беше приключил с търговската си дейност.
— Тогава защо е ходил редовно в офиса?