— Когато го питах, ми отговаряше, че ходи, за да брои мухите. Така казваше той.
— Значи, госпожо, вие твърдите, че вчера, след като съпругът ви се е върнал от офиса вкъщи, не се е случило нищо неестествено?
— Нищо. Поне до девет вечерта.
— Какво е станало след девет вечерта?
— Взех две успокоителни хапчета. И съм заспала толкова дълбоко, че дори и къщата да се беше срутила, нямаше да отворя очи.
— Следователно, ако на господин Лапекора някой му се е обадил или го е посетил след девет часа вечерта, вие не сте могли да разберете.
— Разбира се.
— Съпругът ви имаше ли врагове?
— Не.
— Сигурна ли сте?
— Да.
— Приятели?
— Един. Кавалер Пандолфо. Чуваха се по телефона във вторник и отиваха да си говорят в кафене „Албанезе“.
— Госпожо, вие имате ли някакви подозрения кой би могъл да е…
Беше прекъснат.
— Подозрение — не. Сигурност — да.
Монталбано направо подскочи на стола, а Галуцо каза: „Бре!“, но полугласно.
— И кой ли би могъл да е?
— Кой е бил ли, комисарю? Неговата любовница. Казва се Карима. Тунизийка. Срещаха се в офиса — в понеделник, сряда и петък. Курвата ходеше там с извинението, че трябва да чисти.
4
Първата неделя на миналата година се падаше на пети и вдовицата каза, че тази фатална дата се е запечатала в главата й.
И така, на излизане от църквата, в която беше отишла за светата литургия по обяд, към нея се доближила госпожа Колура, която имаше магазин за мебели.
— Госпожо, кажете на съпруга си, че онова нещо, което очакваше, пристигна вчера.
— Какво нещо?
— Разтегателният диван.
Госпожа Антониета благодарила и се върнала вкъщи, но все едно свредел или бормашина пробивала главата й. За какво ли му е потрябвал този разтегателен диван на съпруга й? Въпреки че любопитството я разяждало отвътре, не попитала нищо Аурелио. Казано накратко, тази мебел никога не пристигнала в дома им. След две недели госпожа Антониета спряла продавачката на мебели.
— Знаете ли, че цветът на разтегателния диван не се връзва с този на стените?
Халосен изстрел, който обаче уцелил мишената.
— Госпожо моя, на мен той ми каза, че цветът трябва да е тъмнозелен, като тапетите.
Втората стая в офиса беше тъмнозелена, ето къде беше казал да му докарат разтегателен диван този нещастник!
На тринайсети юни, пак миналата година, дори и тази дата се беше запечатала в главата й, получила първото анонимно писмо. Между юни и септември й изпратили общо три.
— Може ли да ми дадете да ги видя? — попита Монталбано.
— Изгорих ги. Не съхранявам гадости.
Трите анонимни писма били съставени с изрязани от вестниците букви, както повелява традицията, и във всичките било написано едно и също нещо: вашият съпруг Аурелио три пъти в седмицата, понеделник, сряда и петък, се вижда с една тунизийка, на име Карима, която е всеизвестна курва. Тази жена ходела там или сутрин, или следобед, но през ден. Понякога купувала препаратите, които й трябвали за почистването, от магазина на същата улица, но всички знаели, че тя отивала в офиса само за да се вижда с господин Аурелио и да прави непристойни неща.
— Имахте ли възможност да направите… проверка? — попита я дипломатично комисарят.
— Дали съм дебнала, за да видя кога онази кучка влиза и излиза от работата на съпруга ми ли?
— Да, и това.
— Не се унижавам да правя подобни неща — каза горделиво госпожата. — Но съм имала други доказателства. Една изцапана носна кърпичка.
— С червило?
— Не — каза вдовицата с определено усилие, като лицето й леко се зачерви. — И дори чифт гащи — добави след кратка пауза тя, изчервявайки се още повече.
Монталбано и Галуцо пристигнаха на „Салита Гранет“, когато и трите магазина на тази къса улица бяха вече затворени. На номер двайсет и осем се намираше малка сграда с партер, повдигнат три стъпала над улицата, и още два етажа. До входната врата имаше три табели, на първата пишеше: „Аурелио Лапекора, внос-износ, партер“, на втората: „Орацио Канатело, нотариална кантора“, а на третата: „Анджело Белино, счетоводител, последен етаж“. Влязоха с ключовете, които комисарят беше взел от масата в кабинета в дома на Лапекора. Първата стая без съмнение беше истински офис: голямо бюро от черен махагон от деветнайсети век, масичка, върху която имаше пишеща машина „Оливети“ от четирийсетте години, четири големи метални шкафа, пълни със стари лични досиета. Върху бюрото имаше телефон. В офиса се виждаха и пет стола, но единият от тях беше счупен и избутан в един от ъглите. В съседната стая… Съседната стая с вече известните си тъмнозелени тапети изглеждаше така, сякаш не принадлежеше към същия апартамент. Беше изчистена до блясък, с широк разтегателен диван, телевизор, телефон, свързан с другия, стереоуредба, масичка с бутилки с различни ликьори, малък хладилник, а над дивана някаква ужасна картина на жена по гол задник. До дивана имаше ниско нощно шкафче с някакво светило върху него в стил арт нуво, но фалшификат, а чекмеджето му беше препълнено с всякакви модели презервативи.