— На колко години е бил мъртвият? — попита Галуцо.
— На шейсет и три.
— Ама че работа! — каза агентът и възхитено подсвирна.
Банята, също като стаята, беше в тъмнозелено: блестяща, снабдена с анатомично биде, сешоар на стената, вана с душ телефонче и огледало, в което можеше да се огледаш от главата до петите.
Върнаха се в първата стая. Разтършуваха се из чекмеджетата на бюрото, отвориха няколко досиета. Най-скорошната кореспонденция датираше поне отпреди три години.
Чуха стъпки на горния етаж, в кантората на нотариус Канатело. Той не беше там, съобщи им неговият секретар, мършав и вял трийсетгодишен мъж. Каза им, че горкият господин Лапекора отварял офиса само за да му минава времето. В дните, в които го отварял, идвала една красива тунизийка да почиства апартамента. Изахка и каза, че за малко щял да забрави да им съобщи, че през последните месеци доста често идвал да го навестява и неговият племенник, поне така го беше представил горкият господин Лапекора онзи път, когато се бяха срещнали тримата на входната врата. Касаеше се за трийсетгодишен мъж, кестеняв, висок, добре облечен, който шофирал беемве сив металик. Племенникът трябва дълго време да е бил в чужбина, защото говореше италиански с любопитен акцент. Не, не знаел нищо за номера на беемвето, просто не бил обърнал внимание. После внезапно придоби изражението на човек, който вижда къщата си разрушена от земетресение, и им каза, че за това престъпление има точно определено мнение.
— Тоест? — попита го Монталбано.
Трябва да е бил обичайният хулиган в търсене на пари за дрога.
Слязоха отново и от телефона в офиса комисарят се обади на госпожа Антониета:
— Извинете ме, но защо не ми казахте, че имате племенник?
— Защото такъв нямаме.
— Да се върнем в офиса — рече Монталбано, когато бяха вече стигнали на две крачки от полицейското управление.
Галуцо не дръзна да го попита нито защо, нито за какво.
В банята на тъмнозелената стая комисарят завря нос в пешкира и го помириса, вдишвайки дълбоко, а след това започна да търси нещо в шкафчето до умивалника. В него имаше флакон с парфюм Volupte, който подаде на Галуцо.
— Напарфюмирай се.
— Какво да си напарфюмирам?
— Задника — беше неизбежният отговор.
Галуцо си сложи малко Volupte на едната буза. Монталбано залепи носа си върху нея и я подуши. Съвпадаше, беше същият аромат на изгоряла слама, който усети в кабинета на дом Лапекора. За да е сигурен, повтори движението си.
Галуцо се усмихна:
— Комисарю, ако ни видят тук, в тази поза… кой знае какво ще си помислят.
Комисарят не му отговори, а отиде при телефона.
— Ало, госпожо? Извинете ме, че пак ви безпокоя. Съпругът ви използваше ли някакъв парфюм? Не? Благодаря.
В кабинета на Монталбано влезе Галуцо.
— Беретата на Лапекора е регистрирана на осми декември миналата година. Тъй като не е имал разрешително за оръжие, е можел да си я държи само вкъщи.
Комисарят си помисли, че трябва нещо да го е разтревожило точно в този период, след като се е решил да си купи оръжие.
— Какво ще правим с пистолета?
— Ще го държим тук. Галуцо, ето ти ключовете от офиса. Утре рано сутринта ще отидеш в него, ще влезеш и ще чакаш вътре. Направи така, че никой да не те види. Ако тунизийката не знае нищо за това, което се е случило, утре е петък и както обикновено ще се появи.
Галуцо направи гримаса.
— Едва ли не е научила нищо.
— Защо? Кой трябва да й го каже?
На комисаря му се стори, че Галуцо отчаяно се опитваше да върне думите си назад.
— Ама нали знаете как е, мълвата се носи…