Монталбано загаси телевизора.
Нервността, която го обзе заради „умното решение“ на Якомуци, не даваше никакъв знак, че скоро ще премине. Седнал на обърнатата към плажа веранда, гледайки морето под лунната светлина, изпуши три цигари една след друга. Може би гласът на Ливия щеше да го успокои поне да успее да си легне и да заспи.
— Ало, Ливия, как си?
— Горе-долу.
— Имах тежък ден.
— Ах, така ли?
Какво й ставаше на Ливия? След това си спомни, че телефонният им разговор от сутринта не свърши добре.
— Обаждам ти се, за да ти поискам прошка за моята грубиянщина. И не само за това… Ако знаеш само колко ми липсваш… — заподозря, че прекалява.
— Наистина ли ти липсвам?
— Да, много.
— Слушай, Салво, в събота сутринта ще взема самолета и малко преди обяд ще съм във Вигата.
Изпадна в потрес, само Ливия му липсваше в този момент.
— Ама не, любов моя, за теб това е такова неудобство…
Но когато Ливия се заинатеше, ставаше по-лоша и от калабрийка. Беше му казала „събота сутринта“ и в събота сутринта щеше да дойде. Монталбано си напомни, че на следващия ден трябва да се обади на началника на полицията. Сбогом, макарони със сепия и черен секрет от жлезата й!
Към единайсет часа на следващата сутрин, тъй като в полицейското управление не се случваше нищо, комисарят мързеливо пое по „Салита Гранет“. Първият магазин на улицата беше хлебарница, която си беше там от шест години. Хлебарят и неговият помощник, да, бяха разбрали, че господинът, който имаше офис на номер двайсет и осем, е бил убит, но не го познаваха и никога не го бяха виждали. Не беше възможно, затова Монталбано стана по-настоятелен с въпросите си, като все повече придобиваше изражението на ченге, докато най-накрая си даде сметка, че за да отиде от дома си до офиса, господин Лапекора е минавал по обратната страна на улицата. И наистина, в магазина за хранителни стоки, който се намираше на номер двайсет и шест, го познаваха — и още как! — горкият господин Лапекора. Познаваха дори тунизийката, как се казваше, Карима, красива жена, като между собственика и неговите продавачи прелетяха няколко намигвания и усмивчици. О, боже, не можеха да гарантират с главата си за това, но комисарят щеше да ги разбере, че едно толкова хубаво момиче, сама в офиса с мъж като горкия господин Лапекора, на когото годинките изобщо не му личаха… Да, имаше племенник, нахален и надменен човек, който често оставял колата си направо прилепена към вратата на магазина и веднъж госпожа Мичике, която тежи сто и петдесет кила, останала заклещена между автомобила му и вратата на магазина… Не, номера на колата — не. Ако беше като тези от едно време, в които ПА означаваше Палермо, а МИ — Милано, отговорът им щеше да е съвсем друг.
В третия и последен магазин на „Салита Гранет“ се продаваха електроуреди. Господин Анджело Дзирконе, собственикът — както указваше табелата, стоеше зад тезгяха и четеше вестник. Разбира се, че познавал горкия човечец, магазинът му бил там от десет години. Когато господин Лапекора минавал, напоследък само в понеделник, сряда и петък, винаги поздравявал. Бил толкова добър човек. Да, виждали дори и тунизийката, красива жена. Да, също и племенника понякога. Племенникът и приятеля на племенника.
— Какъв приятел? — попита стреснатият изведнъж Монталбано.
Оказа се, че господин Дзирконе бил виждал този негов приятел поне три пъти: идвал е с племенника и заедно с него е влизал на номер двайсет и осем. Трийсетгодишен, русоляв, по-скоро дебеличък. Повече от това не можеше да му каже. Номерът на колата? Бъзикате ли се с мен? С тези номера, от които не се разбира дали са на турчин, или на християнин? Беемве, сив металик и само дума, добавена в повече, ще се окаже измислена.
Комисарят позвъни на вратата на офиса. Никой не дойде да му отвори, защото Галуцо, който стоеше зад вратата, очевидно мислеше как по-правилно да реагира.
— Монталбано съм.
Вратата незабавно се отвори.
— Тунизийката все още не се е появявала — каза Галуцо.
— Няма и да се появи. Галуцо, ти имаше право.
Полицаят объркано наведе очи.
— Кой е съобщил новината?
— Господин Якомуци.
Галуцо се беше организирал добре, за да му минава по-бързо времето. Присвоил си беше купчината със стари броеве от „Ил венерди ди република“, които господин Лапекора беше събирал надлежно на един от рафтовете в шкафа, този с най-малко папки в него. Беше ги разпръснал на бюрото и търсеше страниците, на които представяха голи или по-малко голи жени. Като му беше омръзнало да ги гледа, беше започнал да решава кръстословицата в някакво пожълтяло списание.