Монталбано се подчини като добър ученик.
— Застанете зад гърба ми и се наведете на височината на главата ми.
Когато комисарят беше толкова близо, че изглеждаше все едно й шепнеше нещо на ухо, госпожата отмести перденцето.
Виждаше се сякаш се намираха в първата стая от офиса на господин Лапекора, защото муселинът, сложен направо върху стъклата на прозорците, беше твърде ефирен, за да попречи на чуждото око да проникне през него. Гало и Галуцо ядяха сандвичи, всеки колкото половин хляб. Между тях имаше бутилка вино и две картонени чаши. Прозорецът на госпожа Клементина беше малко по-нависоко от другия и заради странния ефект на перспективата двамата полицаи и предметите, които бяха в стаята, изглеждаха леко увеличени.
— През зимата, когато палехме лампите, се виждаше по-добре — уточни госпожата, пускайки перденцето.
Монталбано се върна да седне.
— И така, госпожо, какво сте видели? — попита я той.
Клементина Вазиле Коцо му каза.
След разказа й, когато вече се сбогуваха, комисарят чу да се отваря и затваря вратата на дома й.
— Пристигна домашната помощница — каза госпожа Клементина.
Влезе едно двайсетгодишно момиче, ниско и мълчаливо, и със сериозното си изражение сурово погледна натрапника.
— Всичко наред ли е? — попита тя с подозрение.
— Да, всичко е наред.
— Тогава отивам в кухнята, за да сложа водата — каза то и излезе, но никак не беше убедено, че всичко е наред.
— Хъм, госпожо, аз ви благодаря и… — започна комисарят, ставайки.
— Защо не останете да хапнете с мен?
Монталбано усети, че стомахът му се сви. Госпожа Клементина беше добра и мила, но сигурно се хранеше с грис и варени картофи.
— Наистина имам много…
— Пина, помощницата ми, е отлична готвачка, вярвайте ми. Днес приготви макарони „Норма“5, знаете ли, тези с пържените патладжани и солената извара.
— Боже господи! — каза комисарят, сядайки.
— А като основно ястие — задушено телешко с целина, лук, дафинов лист, розмарин, чесън, карамфил, зехтин и чер пипер.
— Боже господи! — повтори Монталбано.
— Защо се учудвате толкова?
— Не е ли малко тежка тази храна за вас?
— Защо? Аз имам стомах, който не е като на някое момиче, от онези двайсетгодишните, които са бодри по цял ден само с половин ябълка и чаша сок от моркови. Може би сте на същото мнение като сина ми Джулио?
— Нямам удоволствието да го знам.
— Казва, че на моята възраст не е прилично да ям такива неща. Счита ме за леко безсрамна. Според него би трябвало да карам на кашички. И така, какво решихте, ще останете ли?
— Оставам — отвърна решително комисарят.
Пресече улицата, изкачи трите стълби и почука на вратата на офиса. Отвори му Гало.
— Смених Галуцо — обясни той. А после попита: — Комисарю, вие от полицейското управление ли идвате?
— Не, защо?
— Фацио се обади тук, за да пита дали сме ви виждали. Търси ви. Има нещо важно да ви каже.
Комисарят се затича към телефона.
— Комисарю, позволих си, защото мисля, че се отнася за сериозна новина. Спомняте ли си, че вчера вечерта ми казахте да пусна една фонограма за проучване на онази Карима? И така, точно преди половин час ми се обади от Монтелуза господин Манкузо от дирекция „Чужденци“. Каза, че съвсем случайно е успял да разбере къде живее тунизийката.
— Казвай.
— Живее във Виласета, на улица „Гарибалди“, номер седемдесет.
— Пристигам веднага и отиваме.
На вратата на полицейското управление беше спрян от някакъв четирийсетгодишен добре облечен мъж.
— Вие ли сте комисар Монталбано?
— Да, но нямам време.
— Цели два часа ви чакам. Вашите сътрудници не знаеха дали ще се върнете, или не. Аз съм Антонио Лапекора.
— Синът? Лекарят?
— Да.
— Моите съболезнования. Елате вътре. Но само пет минути.