Фацио го пресрещна:
— Колата е готова.
— Тръгваме след пет минути. Първо ще поговоря с този господин.
Влязоха в стаята, комисарят настани медика и след това седна зад бюрото си.
— Слушам ви.
— Вижте, комисарю, аз живея във Валедолмо почти от петнайсет години, където упражнявам и професията си. Педиатър съм. Женен съм във Валедолмо. Това го казвам, за да разберете, че връзката с родителите ми неизбежно е отслабнала. Впрочем открай време ние никога не сме били достатъчно близки. Прекарвали сме заедно задължителните празници и, разбира се, на всеки петнайсет дни сме се чували по телефона. Затова останах много изненадан, когато в първите дни на октомври миналата година получих писмо от татко. Ето това — пъхна ръка в джоба, извади оттам едно писмо и го подаде на комисаря.
Скъпи мой Нино,
Знам, че това писмо ще те изненада. Опитах се да направя така, че да не разбереш за историята, в която се оказах въвлечен, а сега заплашва да се превърне в нещо доста сериозно за мен. В този момент обаче вече си давам сметка, че не мога повече да продължавам така. Имам належаща нужда от помощта ти. Ела веднага. И не казвай нищо за тези редове на майка ти. Целувки.
— И вие какво направихте?
— Хъм, вижте, след два дена трябваше да отпътувам за Ню Йорк… Бях извън страната цял месец. Когато се върнах, се обадих на татко, като го попитах дали все още има нужда от мен, той ми каза, че не. След това се видяхме лично, но не подхвана повече този въпрос.
— Вие създадохте ли си някаква представа каква може да е била тази опасна история, за която баща ви е намекнал?
— Тогава си помислих, че може да е свързана с фирмата, която той поиска да отвори отново, въпреки твърдото ми несъгласие. Дори се скарахме. Но не беше само това, мама ми беше загатнала за връзката на татко с някаква жена, която го принуждавала да прави огромни разходи…
— Спрете дотук. Значи, вие сте убеден, че помощта, за която баща ви е помолил, се е състояла основно в това да му дадете заем или нещо подобно?
— Ако трябва да бъда искрен — да.
— И не сте се отзовали въпреки разтревожения и разтревожващия тон на писмото.
— Хъм, вижте…
— Добре ли печелите, докторе?
— Не мога да се оплача.
— Бихте ли задоволили любопитството ми: защо държахте да ми покажете писмото?
— Защото след убийството мнението ми се промени. Мисля, че може да бъде полезно за разследването.
— Не, няма да е — каза спокойно Монталбано. — Вземете си го и го пазете добре. Вие имате ли деца, докторе?
— Едно. Калоджерино, на четири години.
— Пожелавам ви никога да не ви се налага да имате нужда от своя син.
— Защо? — попита неуравновесено доктор Антонио Лапекора.
— Защото, ако крушата не пада по-далече от дървото, ще бъдете прецакан.
— Ама как си позволявате?
— Ако не се махнете оттук до десет секунди, ще накарам да ви арестуват, под какъвто и да е предлог.
Докторът така стремглаво избяга, че бутна стола, на който го бяха настанили.
Аурелио Лапекора отчаяно беше молил сина си да му помогне, а онзи между себе си и баща си беше поставил океана.
Преди трийсет години Виласета се е състояла от двайсетина къщи, или по-точно къщурки, разположени по десет от двете страни на междуградското шосе, точно по средата — между Вигата и Монтелуза. В годините на икономическия бум обаче, по време на строителната истерия (на която, изглежда, по конституция е била базирана нашата държава: „Италия е република, основаваща се на правото на (строителен) труд“), се добавил и пътностроителният делириум и затова Виласета се оказала точката на пресичане на една магистрала, една така наречена „тиранта“, или свързващ път, две междуградски шосета и три пътя, свързващи отделните провинции. Някои от тези пътища криеха за невнимателния чуждоземен пътешественик, след няколкото километра красиви пейзажи, мантинели, уместно боядисани в червено на местата, където са били убити съдии, полицаи, карабинери, служили във Финансовата гвардия, и дори затворнически надзиратели, изненадата да се забие необяснимо (или съвсем обяснимо) в някой хълм, толкова пуст, че да предизвика въпроса дали там някога изобщо е стъпвал човешки крак. Другите пътища пък изведнъж свършваха на брега на морето, на плажа с жълтия и фин пясък, без постройки по него докъдето ти стига погледът, нито кораб на хоризонта, от което неопитният турист бързо изпадаше в положението на Робинзон Крузо.