Виласета, която винаги се е подчинявала на своя първичен инстинкт да разполага къщите си от двете страни на което и да е шосе, за кратко се беше превърнала в обширно селище, наподобяващо лабиринт.
— Ха сега, иди намери тази улица „Гарибалди“! — оплака се Фацио, който шофираше.
— Коя е най-крайната част на Виласета? — осведоми се комисарят.
— Тази до пътя за Бутера.
— Отиваме там.
— Откъде знаете, че улица „Гарибалди“ е по тези места?
— Моли се да е там.
Знаеше, че не е сбъркал. От преките му наблюдения се оказваше, че през недалечните отминали години на гореизложеното икономическо чудо в централните райони на всяко едно село или град имаше улици, които заради необходимостта да се помнят имената на бащите на отечеството носеха имената на Мадзини, Гарибалди, Кавур, на старите политици Орландо, Сонино, Криспи, на класиците Данте, Петрарка и Кардучи, като Леопарди се срещаше по-рядко. След бума обаче топонимията се беше променила и бащите на отечеството, старите политици и класиците бяха останали в периферията, а в центъра сега се бяха озовали Пазолини, Пирандело, Де Филипо, Толиати, Де Гаспери и никога нелипсващият Кенеди (подразбиращо се — Джон, а не Боб, въпреки че Монталбано в едно забравено от бога селце в планинската верига Неброди се беше натъкнал веднъж и на площад „Братя Кенеди“).
Комисарят обаче, от една страна, отгатна, но от друга — сбърка. Отгатна, защото по пътя за Бутера беше настъпила, както се предполагаше, промяната на историческите имена на центробежния принцип. Сгреши облаче, защото улиците на този, така да се каже, квартал, носеха имената не на бащите на отечеството, а иди разбери защо — на Верди, Белини, Росини и Доницети. Обезсърчен, Фацио реши да попита за информация някакъв възрастен селянин, който беше яхнал магаре, натоварено със сухи клонки. Но тъй като магарето реши, че няма да спре, на Фацио му се наложи да се движи до него, превключвайки на най-ниската предавка.
— Извинете, улица „Гарибалди“?
Старецът, изглежда, не го чу.
— Via6 Garibaldi? — повтори му по-силно Фацио.
Възрастният човек се обърна и погледна чуждоземеца с ядосано изражение.
— Via Garibaldi? И вие сте тръгнали да казвате via на Гарибалди с цялата тази бъркотия, която се случва по нашата земя? Какво ти via? Гарибалди трябва по най-бързия начин да се върне, за да им скъса задниците на цялата тази глутница кучи синове!
6
Улица „Гарибалди“, най-накрая намерена, граничеше с прегарялото от слънцето и запуснато поле, накъсано тук-там от зелените петна на някоя и друга градинка с хилави зеленчуци в нея. На номер седемдесет се намираше една неизмазана къщурка, изградена от седиментна скала. В нея имаше две стаи: в тази отдолу се влизаше през доста ниска врата с прозорче, а в тази отгоре, която разполагаше и с балконче, се стигаше по една външна стълба. Фацио потропа на вратичката и след малко дойде да им отвори стара жена, облечена в дълга ориенталска туника, износена, но чиста. Виждайки двамата мъже на вратата, започна да нарежда някакви арабски думи, често накъсвани от пискливите й крясъци.
— Добре де! — отбеляза ядосано, падайки духом, Монталбано. (Небето беше започнало леко да се заоблачава.)
— Почакай, почакай — каза Фацио на старицата, докато вдигаше дланите си пред нея, което беше международен жест и означаваше да спреш.
Тя го разбра и изведнъж млъкна.
— Ка-ри-ма? — попита я Фацио и опасявайки се, че не е произнесъл добре името, започна да се движи, поклащайки бедра и приглаждайки веещата се, но въображаема коса. Възрастната жена се засмя.
— Карима! — каза тя и с вдигнат показалец им посочи стаята отгоре.
Фацио начело, след него Монталбано и в края на колоната старицата, която неразбираемо крещеше, се изкачиха по външната стълба. Фацио потропа на вратата, но никой не отговори. Крясъците на старата жена станаха още по-силни. Фацио почука отново. Жената решително отмести комисаря, изпревари го, дръпна Фацио, облегна се с гръб на вратата и започна да го имитира, приглаждайки косите си и поклащайки бедра, а мимиките й бяха последвани от жест, който означаваше, че някой си е тръгнал, след това отпусна дясната си ръка с изпъната длан, повдигна я отново, разпери пръсти и повтори с нея жеста за тръгването.
— Имала е дете? — удиви се комисарят.
— Тръгнала е със сина си, който е на пет години, ако добре съм схванал — потвърди Фацио.