— Моето име е Салво — каза Монталбано.
Качи се в колата, намери сладкарницата, която видя на идване, купи дванайсет каноли7 и се върна. Айша беше подредила масата под малкия навес зад къщурката, в началото на зеленчуковата градина. Полето беше безлюдно. Комисарят най-напред разопакова подноса със сладкишите и възрастната жена изяде два от тях като предястие.
Кибехът не въодушеви Монталбано, но кебапът имаше вкус на тръпчива трева, който го правеше профирен, поне така го определи според своя несъвършен начин за образуване на прилагателни.
Докато се хранеха, Айша вероятно му разказваше за своя живот, но се замота с френския и заговори само на арабски. Въпреки това комисарят активно участваше в разговора — ако старицата се смееше, и той се смееше, ако се натъжаваше, той също придобиваше скръбно изражение същото като това в Деня на мъртвите, втори ноември.
В края на вечерята Айша вдигна масата, а Монталбано, в мир със себе си и със света, изпуши една цигара. След това старицата се върна със загадъчна и заговорническа физиономия. Държеше в ръката си черна, дълга и плоска кутийка, вероятно съхранявала огърлица или нещо подобно. Айша я отвори, а вътре в нея имаше спестовна книжка на приносител, издадена от Народната банка в Монтелуза.
— Карима — каза старата жена и сложи пръста върху устните си, което означаваше, че това е тайна и такава трябваше да остане.
Монталбано взе книжката от кутията и я отвори.
В нея имаше кръгли петстотин милиона италиански лири.
Госпожа Клементина Вазиле Коцо му разказа, че миналата година я беше обзело ужасно безсъние, което не можела да пребори, но за голям късмет, то беше продължило само няколко месеца. Прекарвала по-голямата част от нощта, като гледала телевизия или слушала радио. Не, не четяла, не можела дълго да го прави, защото след определен период от време очите й започвали да се премрежват. Веднъж, може би е било четири сутринта или по-рано, чула крясъците на двама пияни, които спорели точно под прозореца й. Отместила пердето, така, от любопитство, и видяла, че в офиса на господин Лапекора свети. Какво ли правел господин Лапекора в този час на нощта? А всъщност господин Лапекора не бил там, нямало никого, стаята на офиса била празна. Госпожа Вазиле Коцо помислила, че просто са забравили да загасят осветлението. Изведнъж обаче изникнал младеж, излизайки от другата стая, за която тя знаела, че съществува, но не можела да я види, който от време на време идвал в офиса дори и когато Лапекора не бил там. Този младеж, напълно гол, отишъл при телефона, вдигнал слушалката и започнал да говори. Очевидно телефонът е звъннал, но госпожата не можела да го чуе. Малко след това, пак от другата стая, излязла Карима. Тя също била гола и се заслушала в младежа, който оживено разговарял. После разговорът приключил, младият мъж хванал Карима и се върнали оттатък, за да довършат това, което правели, когато позвъняването ги прекъснало. После пак се появили, този път облечени, загасили лампата и си тръгнали с големия автомобил сив металик на мъжа.
През миналата година това нещо се повторило три или четири пъти. Обикновено стояли с часове, без да правят или да си казват нещо, и ако той я хващал за ръката и я отвеждал оттатък, било само за да си убият времето. Понякога мъжът пишел или четял, а тя дремела на стола с глава, опряна в масата, в очакване на обаждането. В някои от случаите след позвъняването той на свой ред се обаждал веднъж или два пъти. Онази жена, Карима, в понеделник, сряда и петък почиствала офиса — но какво ли толкова имало да се почиства, свети боже! — и понякога отговаряла на телефона, но никога не прехвърляла обажданията на господин Лапекора, дори и той лично да бил там, а само я слушал как говори, стоял с наведена глава и гледал в пода, все едно това не го засяга или пък е обиден.
Според госпожа Клементина Вазиле Коцо прислужницата, тунизийката, била мизерница и лоша жена.
Това, което правела със смуглия младеж, не го правела само с него, но понякога отивала да провокира и клетия Лапекора, който неминуемо отстъпвал пред нея, оставяйки се да го отведе в другата стая. Веднъж, когато Лапекора бил седнал на масичката с пишещата машина, четейки вестник, тя коленичила пред него, разкопчала панталоните му и все така на колене… На това място госпожа Вазиле Коцо, изчервявайки се, престана да разказва.
Беше ясно, че младежът и Карима притежаваха ключ от офиса, независимо дали го бяха получили от Лапекора, или си бяха направили дубликат. Също така беше ясно, дори и за това да нямаше страдащи от безсъние свидетели, че Карима е прекарала няколко часа в къщата на жертвата в нощта преди Лапекора да бъде убит, защото парфюмът Volupte го доказваше. Притежавала е и ключове от къщата му, или самият Лапекора я е пуснал да влезе, възползвайки се от възможността, че съпругата му беше взела голяма доза приспивателни? От която и страна да се погледнеше, всичко това изглеждаше безсмислено. Защо да рискува да бъде изненадана от госпожа Антониета, когато можеха спокойно да се срещат в офиса? Само заради някакъв каприз ли? Или за да подправи с тръпката от опасността една връзка, която иначе беше предвидима?