Освен това стоеше неразгадан и въпросът за трите анонимни писма, без съмнение съставени в офиса. Защо Карима и мургавият младеж го бяха направили? Защо е трябвало да поставят в затруднено положение Лапекора? Нещо в цялата тази работа не се връзваше. Нищо не печелеха. Напротив, рискуваха да не могат повече да използват телефонния номер или това, в което се беше превърнала фирмата.
За да се разбере повече, трябваше да се изчака завръщането на Карима, която — Фацио имаше право — беше избягала, за да не се налага да отговаря на опасни въпроси, и щеше да се появи, когато всичко се забравеше. Комисарят беше убеден, че Айша щеше да удържи думата, която му беше дала. Той й беше обяснил на съмнителен френски, че Карима се е забъркала в някаква грозна игра и със сигурност този лош човек и неговите другари рано или късно щяха да убият не само нея, но и Франсоа, а дори и самата Айша. Стори му се, че успя достатъчно да я убеди и изплаши.
Договориха се веднага щом Карима се появи, старата жена да му се обади, беше достатъчно само да попита за Салво и да каже името си — Айша. Остави й номерата на служебния и домашния си телефон, като й препоръча да ги скрие добре, така както правеше със спестовната книжка.
Естествено, разговорът им се основаваше на едно просто условие — че Карима не е убийцата. Но колкото и да размишляваше над това, комисарят не я виждаше с нож в ръка.
Погледна часовника си под светлинката от запалката — беше почти полунощ. Повече от два часа седеше на малката веранда на тъмно, за да избегне мушиците и комарите да го изядат жив, премисляйки безброй пъти това, което беше научил от госпожа Клементина и от Айша.
Нуждаеше се обаче все още от едно уточнение. Удобно ли беше да се обади в този час от нощта на Вазиле Коцо? Госпожата му беше обяснила, че всяка вечер, след като прислужницата й сервираше, за да се нахрани, я събличаше и я слагаше на инвалидната количка. Но дори и да беше готова за спане, тя не си лягаше, оставаше чак до късно да гледа телевизия. От инвалидната количка в кревата и обратно можеше и сама да се справи.
— Госпожо, знам, че е непростимо.
— Ама моля ви, комисарю! Бях будна, гледам филм.
— И така, госпожо, вие ми казахте, че смуглият младеж понякога четял или пишел. Какво четеше? Какво пишеше? Успяхте ли по някакъв начин да разберете?
— Четеше вестници, писма. И пишеше писма. Не използваше обаче пишещата машина, която беше в офиса, носеше със себе си една портативна. Нещо друго?
— Здравей, любов моя, спиш ли? Не? Наистина ли? Ще тръгна към теб утре сутринта и ще пристигна към един следобед. Не се притеснявай по никакъв начин за мен. Идвам и ако те няма, ще те чакам. Така или иначе имам ключ.
7
Вероятно насън някаква част от мозъка му беше продължила да работи върху случая Лапекора и затова към четири сутринта в главата му изплува някакъв спомен, стана и започна тягостно да рови между книгите. Изведнъж си спомни, че книгата, която търсеше, му я беше поискал назаем Ауджело, защото беше гледал по телевизията филма, направен по нея. От шест месеца обаче книгата беше у него и все още не беше решил да му я върне обратно. Подразни се.
— Ало, Мими? Монталбано съм.
— О, боже, какво става? Какво се е случило?
— У теб ли е все още онзи роман от Льо Каре — „Събуждане за мъртвеца“? Сигурен съм, че ти го дадох на теб.
— Ама ти луд ли си?! Четири часът сутринта е!
— И какво от това? Искам да ми го върнеш.
— Салво, като брат, който ти желае доброто, ти го казвам, защо не отидеш да се лекуваш?
— Искам го веднага.
— Ама аз спях! Успокой се, утре сутринта ще ти го донеса на работата. Сега трябва да си обувам гащите, да го търся, да се обличам…
— Изобщо не ми пука. Търси го, намери го, качвай се в колата дори и само по гащи и ми го донеси.