Шля се из вкъщи половин час, правейки безполезни неща като това да се опита да проумее сметката за телефона или да разчете етикета на бутилка минерална вода, след това чу пристигането с бясна скорост на някаква кола, глухия удар по вратата и автомобила, който потегляше отново. Отвори, книгата беше на земята, а светлините от колата на Ауджело вече се отдалечаваха. Обзе го желание да позвъни анонимно на карабинерите. „Аз съм просто гражданин. Някакъв луд шофира по гащи…“
Отказа се. Започна да прелиства романа.
Историята беше точно както си я спомняше. Страница петнайсета:
— Смайли, обажда се Мастън. В понеделник сте разговаряли със Самюъл Артър Фенън във Форин Офис, нали не греша?
— Да… разговарях.
— Какъв беше случаят?
— Анонимно писмо, обвиняващо го в членство в партията, когато е бил в Оксфорд…8
И ето, на страница сто осемдесет и седма, началото на заключенията, до които достига Смайли в своя рапорт:
Възможно е обаче да е загубил вяра в това дело и поканата му да обядва с мен да е била първата стъпка към самопризнанието. Ако е имал подобни намерения, възможно е той самият да е авторът и на анонимното писмо, с цел да влезе в контакт с нашия отдел.9
Следвайки логиката на Смайли, значи, беше възможно самият Лапекора да е написал анонимните писма против себе си. Но ако той беше авторът, защо под някакъв друг претекст не се беше обърнал към полицията или карабинерите?
Току-що беше формулирал въпроса и вече му идваше да се разсмее на собствената си наивност. Анонимното писмо до полицията и карабинерите, което беше в състояние да подбуди започването на разследване, щеше да доведе до доста по-сериозни последствия за самия Лапекора. Адресирайки го до съпругата си, Лапекора се е надявал да предизвика някаква реакция, как да я наречем, по домашному, но достатъчна, за да го извади от ситуацията, която е била опасна за него или му е тежала, защото вече не е бил в състояние да я понася. Искал е да се измъкне от тази каша и писмата му са били като зов за помощ, но съпругата му беше погледнала на тях буквално, тоест като на някакви си анонимни писма, които са разобличавали посредствената и просташка любовна история. Обидена, тя не е реагирала, затваряйки се в пренебрежителното си мълчание. Тогава Лапекора, отчаян, е писал на сина си, без да се прикрива зад анонимността. Но онзи, заслепен от егоизъм и страх да не изгуби някоя и друга лира, беше избягал в Ню Йорк.
Благодарение на Смайли всичко си пасваше. Отиде да спи.
Комендатор Балдасаре Мардзаки, директор на пощата във Вигата, беше публично известен като надменен глупак. Дори и този път той не опроверга това мнение.
— Не мога да се съглася с вашето искане.
— Извинете, ама защо?
— Защото нямате заповед от прокурора.
— И защо трябва да имам? Който и да е служител от вашата поща щеше да ми даде информацията, за която ви питам. Става дума за нещо, което няма голямо значение.
— Това вие го казвате. Ако моите служители ви бяха дали сведението, щяха да допуснат нарушение, подлежащо на мъмрене.
— Комендаторе, нека се опитаме да мислим с главите си. Питам ви само за името на пощальона, който обслужва зоната, в която се намира улица „Салита Гранет“. Това е всичко.
— Аз обаче няма да ви го кажа, разбрахме ли се? Но ако предположим, че ви го кажа, вие какво бихте направили?
— Бих задал няколко въпроса на пощальона.
— Виждате ли?! Искате да нарушите пощенската тайна.
— Как така?
Той беше истински кретен, един от тези, които беше трудно да се открият в днешно време, когато кретените се маскираха на умни. Комисарят реши да прибегне до трагична сценка, с която щеше да унижи своя противник. Внезапно тялото му се отпусна назад, прилепи гърба си към облегалката на стола, престори се, че е обзет от нещо като тремор в ръцете и краката, и отчаяно се заопитва да разкопчае яката на ризата си.
— О, боже… — изхриптя той.
— О, боже… — повтори като негово съвършено ехо комендатор Мардзаки, ставайки и насочвайки се задъхано към комисаря. — Зле ли се чувствате?
— Помогнете ми — каза измъчено Монталбано.
Онзи се спусна към него, опита се да разтвори яката му и тогава комисарят започна да му крещи:
8
Джон льо Каре. „Събуждане за мъртвеца“. Бургас: Делфин прес, 1990. Превод от английски език Васил Антонов. — Б.пр.