— Оставете ме! За бога, оставете ме!
В същия момент хвана ръцете на Мардзаки, който инстинктивно се опита да ги махне от него, и ги задържа на височината на врата си.
— Ама какво правите? — запелтечи Мардзаки, напълно объркан, защото не разбираше какво се случва.
Монталбано отново се разкрещя:
— Оставете ме! Как си позволявате! — Прегракна от викане, но продължаваше да стиска ръцете на комендатора.
Вратата се отвори и се появиха двама ужасени служители, мъж и жена, които ясно видяха как техният началник се опитва да удуши комисаря.
— Излизайте! — извика Монталбано на двамата. — Махайте се! Нищо не се е случило! Всичко е наред!
Служителите се отдръпнаха, затваряйки вратата. Монталбано спокойно си оправи яката и погледна Мардзаки, който веднага след освобождението си се беше облегнал на стената.
— Прецаках те, Мардзаки. Тези двамата видяха. И тъй като те мразят, както впрочем и всичките ти останали служители, са готови да свидетелстват. Нападение над представител на закона. Какво ще правим сега, а? Искаш ли да бъдеш обвинен, или не?
— Защо искате да ме съсипете?
— Защото те смятам за отговорен.
— И за какво, свети боже?
— За най-лошото. За писмата, които се налага два месеца да пътуват, за да стигнат от Вигата до Вигата, за пакетите, които ми пристигат изтърбушени с половината от съдържанието в тях, а ти си тръгнал да ми говориш за пощенска тайна, която можеш да си я завреш в задника, за книгите, които трябваше да получа, но никога няма да пристигнат… Ти си само лайно, което се гизди с честолюбие, за да прикрие цялата тази клоака. Достатъчно ли ти е?
— Да — каза съкрушено Мардзаки.
— Разбира се, че пристигаше поща за него. Не много, но идваше. Пишеше му само някаква фирма извън Италия.
— Откъде?
— Не съм обърнал внимание. Но марката беше чуждестранна. Мога обаче да ви кажа как се казваше фирмата, защото върху плика беше напечатано името й. „Асланидис“. Спомням си го, защото баща ми, който е покойник, е участвал във войната с Гърция, там, по тия земи, се запознал с някаква жена, която се казваше Галатея Асланидис. Винаги ни говореше за нея.
— На плика беше ли напечатано какво продава тази фирма?
— Да, господине. Dattes, което означава фурми.
— Благодаря ви, че дойдохте така бързо — каза госпожа Антониета Палмизано, отскоро вдовица Лапекора, веднага щом му отвори вратата.
— Защо? Искахте да ме видите ли?
— Да. Не ви ли казаха от полицейското управление, че съм се обаждала?
— Все още не съм ходил там. Дойдох на своя глава.
— Тогава е случай на клептомания — заключи госпожата.
За миг комисарят се учуди, но после разбра, че тя искаше да каже телепатия.
„Рано или късно ще я запозная с Катарела — помисли си Монталбано, — а след това ще запиша диалозите им. Йонеско нищо не струва пред тях!“
— Защо искахте да ме видите, госпожо?
Антониета Палмизано размаха лукаво пръстчето си.
— А, не! Вие сте на ред да започнете пръв, на вас ви е хрумнало за мен.
— Госпожо, бих искал да ми покажете какво точно направихте онази сутрин, когато се подготвяхте да отидете да навестите сестра си.
Вдовицата се слиса, отвори и затвори уста.
— На подбив ли ме вземате?
— Не, не ви вземам на подбив, нито се шегувам.
— Ама какво искате, да си облека нощницата ли? — попита го, изчервявайки се, госпожа Антониета.
— За нищо на света.
— Тогава… Оставете ме да помисля. Станах от леглото веднага щом будилникът звънна. Взех…
— Не, госпожо, може би не се изразих добре. Не трябва да ми разказвате какво сте направили, трябва да ми го покажете. Да отидем оттатък.
Преместиха се в спалнята. Гардеробът беше отворен, а куфарът — поставен върху леглото, беше пълен с женски дрехи. На едно от нощните шкафчета имаше червен будилник.
— Вие от тази страна ли спите? — попита я Монталбано.
— Да. Какво да правя, да си легна ли?
— Няма нужда, достатъчно е да седнете на ръба на леглото.
Вдовицата се подчини, но избухна:
— Но всичко това каква връзка има с убийството на Аурелио?
— Бъдете спокойна, важно е. Още пет минути и ще ви оставя на мира. Кажете ми: съпругът ви също ли се събуди от иззвъняването на будилника?
— Обикновено спеше много леко. Ако вдигнех и най-малкия шум, отваряше очи. Сега обаче, когато ме карате да се замисля, си спомних, че миналата сутрин не го чу. Дори напротив, трябва да е бил леко настинал и носът му запушен, защото започна да хърка, въпреки че почти никога не го правеше.