Горкият Лапекора, бил е много лош актьор, направо самодеец. Но поне веднъж нещата му се бяха получили добре.
— Продължавайте.
— Станах, взех си дрехите, които бях оставила на този стол, и отидох в банята.
— Да се преместим.
Смутена, госпожата тръгна пред него. Когато вече бяха в банята, поглеждайки свенливо към пода, вдовицата го попита:
— Всичко ли трябва да направя?
— Ама не! От банята излязохте облечена, нали?
— Да, напълно, винаги правя така.
— А след това какво направихте?
— Отидох в кухнята, за да хапна.
Вече си беше научила урока и тръгна натам, последвана от комисаря.
— Взех чантата, която си бях приготвила на това диванче от предната вечер, отворих вратата и излязох на стълбищната площадка.
— Сигурна ли сте, че затворихте вратата на излизане?
— Напълно сигурна. Извиках асансьора…
— Достатъчно, благодаря. Колко беше часът, спомняте ли си?
— Шест и двайсет и пет. Закъснявах, затова се наложи да се затичам.
— Какво непредвидено ви се беше случило?
Госпожата го погледна въпросително.
— Каква беше причината да закъснеете? Ще ви обясня по-добре: ако човек знае, че на следващата сутрин трябва да пътува, и си е навил будилника, преценява колко време ще му е необходимо за…
Госпожа Антониета се усмихна:
— Болеше ме един мазол — каза тя. — Сложих му мехлем, превързах го и загубих време, което не бях пресметнала.
— Благодаря ви още веднъж и моля да ме извините. Приятен ден.
— Почакайте! Ама какво правите? Тръгвате ли си?
— Ах, да. Трябваше да ми кажете нещо.
— Седнете за момент.
Монталбано се подчини. Така или иначе, вече беше разбрал това, което искаше да узнае: вдовицата Лапекора не беше влизала в кабинета, където, почти сигурно, се е криела Карима.
— Както забелязахте — започна госпожата, — се подготвям да отпътувам. Веднага щом успея да организирам погребението на Аурелио, си тръгвам оттук.
— Къде отивате, госпожо?
— При сестра ми. Има голяма къща и е болна, както знаете. Тук, във Вигата, дори умряла, кракът ми повече няма да стъпи.
— Защо не отидете да живеете при сина си?
— Не искам да го притеснявам. А пък и не се разбирам със съпругата му, която харчи като луда, а горкият ми син винаги се оплаква, че парите не стигат. Впрочем исках да ви съобщя, че докато подреждах нещата, които повече няма да ми трябват, за да ги изхвърля, намерих плика, в който беше първото анонимно писмо. Мислех, че съм го изгорила, но всъщност се вижда, че съм унищожила само написаното. Тъй като вие ми се сторихте особено заинтересован… Адресът беше написан на машина.
— Може ли да го задържа?
— Разбира се. Това е всичко. — Изправи се и комисарят също, но тя отиде към бюфета, върху който имаше някакво писмо, взе го и го размаха пред Монталбано.
— Погледнете, комисарю. Няма и два дена, откакто Аурелио е умрял, а вече започвам да плащам борчовете заради неговите егоистични капризи. Вчера тук пристигнаха — вижда се, че от пощата вече са разбрали за убийството му — две сметки и от офиса: двеста и двайсет хиляди лири за осветление и триста и осемдесет хиляди лири за телефон! Но знаете ли, този, който се е обаждал, не е бил мъжът ми. Той на кого да се обажда? Била е онази тунизийска курва, която е звъняла, сигурна съм, може и на своите роднини в Тунис. А тази сутрин пристигна и това. Вижте тази голяма кучка, с която този глупак, моят съпруг, се е срещал, с какво му е пълнила главата, за да я слуша толкова!
Висока степен на съчувствие проявяваше госпожа Антониета Палмизано, сега вече вдовицата Лапекора. Пликът не беше облепен с марки, бяха го доставили на ръка. Монталбано реши да не се показва твърде любопитен, а само толкова, колкото е необходимо.
— Кога са го донесли?
— Казах ви — тази сутрин. Фактура от печатница „Мулоне“ за сто седемдесет и седем хиляди лири. Между другото, комисарю, може ли да ми дадете ключовете от офиса?
— Спешно ли ви е?
— Належаща спешност няма, но искам да започна да го показвам, дано се намери някой да го купи. Ще ми се да продам и къщата. Пресметнах, че само погребението с всичките необходими разходи за него ще ми струва над пет милиона лири.