Каквато майката — такъв и синът.
— С парите от офиса и къщата — каза със злобна нотка в гласа Монталбано — можете да платите двайсет погребения.
Емпедокле Мулоне, собственикът на печатницата, потвърди, че горкият Лапекора му е бил поръчал бланки и пликове с малко по-различно изписване на името на фирмата в сравнение със старите. От двайсет години господин Аурелио си поръчвал при него, дори се били сприятелили.
— Каква промяна искаше?
— „Експорт-импорт“ на мястото на „внос-износ“. Аз обаче го разубедих.
— Да не прави промяната ли?
— Нямах предвид изписването, а идеята, която му беше хрумнала — да започва отново дейност. Бяха минали пет години, откакто се беше оттеглил, а междувременно нещата се промениха — фирмите започнаха да фалират, моментът е лош. И знаете ли какво направи, вместо да ми благодари? Ядоса се. Каза ми, че чете вестници, гледа телевизия и е наясно как се развиват нещата.
— Къде изпратихте пакета с отпечатаните материали — в дома му или в офиса?
— Беше ми поръчано да го изпратя в офиса, така и направих, в нечетен ден от седмицата. Сега не си спомням точния ден, но ако искате…
— Няма значение.
— Фактурата обаче изпратих на госпожата, тъй като на господин Лапекора вече ще му е много трудно да намери начин да мине през офиса си, не ви ли се струва?
Засмя се.
— Комисарю, еспресото ви е готово — каза барманът от кафе „Албанезе“.
— Слушай, Тото. Господин Лапекора идваше ли понякога тук с приятели?
— Как не? Всеки вторник. Бъбреха си, играеха карти. Винаги бяха едни и същи.
— Кажи ми имена им.
— И така, бяха… счетоводителят Пандолфо…
— Почакай. Дай ми телефонния указател.
— Защо ви трябва да му се обаждате? Онзи, седналият на масичката господин, който яде скрежината, е той.
Монталбано взе чашата си и отиде при счетоводителя.
— Може ли да седна?
— Заповядайте, комисарю.
— Благодаря. Познаваме ли се?
— Вие мен — не, но аз вас — да.
— Счетоводителю, обичайно с покойника ли играехте карти?
— Както винаги! Играех само във вторник. Защото, вижте, понеделник, сряда и…
— Петък е бил в офиса — завърши Монталбано вече познатото дълго и отегчително изброяване.
— Какво искате да знаете?
— Защо господин Лапекора е искал да започва отново търговската си дейност?
Счетоводителят изглеждаше искрено учуден.
— Да започва отново? Ама кога? На нас нищо не ни е казал. Всички знаехме, че ходеше в офиса по навик, за да му минава времето.
— Говорил ли ви е за жената, наречена Карима, която ходела в офиса да чисти почасово?
За миг зениците му се разшириха, недоловимо се поколеба и всичко това щеше да мине незабелязано, ако Монталбано не го беше държал под око.
— И по какви съображения е трябвало да ми говори за чистачката си?
— Вие добре ли познавахте Лапекора?
— Кой е този, когото можеш да опознаеш добре? Преди трийсетина година живеех в Монтелуза и имах много остроумен, интелигентен, духовит, буден и уравновесен приятел, с бистър ум. Притежаваше всички необходими качества. Освен тях не му липсваше и щедрост, ангел — каквото имаше, беше и за всеки, изпаднал в нужда. Една вечер сестра му го оставила да наглежда невръстния й син, който нямал и шест месеца. Ставало дума най-много за два часа. Веднага щом сестра му излязла, той взел ножа, изкормил мъничето и го сготвил на супа с малко магданоз и скилидка чесън. Вижте, не се шегувам. Същия ден бях с него и той, както винаги, беше любезен и с бистър ум. Но да се върнем към горкия Лапекора — да, познавах го достатъчно, толкова, че да мога да усетя, че през последните една-две години много се беше променил.
— В какъв смисъл?
— Хъм, беше станал сприхав, не се усмихваше, напротив — правеше кавги и досаждаше при най-малкия повод. А преди това не беше такъв човек.
— Имате ли представа каква е била причината?
— Един ден го попитах. Отговори ми, че има здравословен проблем, начало на атеросклероза, така му бил казал докторът.
Първото нещо, което направи в офиса на Лапекора, беше да седне пред пишещата машина. Отвори чекмеджето на масичката и в него намери пликове и бланки, надписани по стария начин и пожълтели от времето. Взе една бланка, извади от джоба си плика, който му беше дала госпожа Антониета, и преписа адреса на машината. Доказателство, което не будеше никакво съмнение, въпреки че нямаше нужда от него. Буквите „р“ излизаха над реда, „а“-тата обаче падаха по-ниско, а „о“-то беше като черна топка. Адресът върху плика на анонимното писмо беше написан на тази машина. Погледна навън. Прислужницата на госпожа Вазиле Коцо, покачена на малка дървена стълба, почистваше стъклата. Отвори прозореца и извика: