— Хей, госпожата там ли е?
— Почакайте — каза прислужницата Пина, поглеждайки го накриво. Очевидно комисарят не й допадаше.
Слезе от стълбичката и изчезна, не след дълго на нейно място се появи главата на госпожата на нивото на перваза. Нямаше нужда да извисява много гласа си, защото разстоянието помежду им беше по-малко от десетина метра.
— Госпожо, извинете ме, но ако не съм запомнил погрешно, ми казахте, че понякога онзи младеж, спомняте ли си…
— Разбирам за кого говорите.
— Онзи младеж е пишел на машина. Така ли?
— Но не с тази в офиса. С една портативна.
— Сигурна ли сте? Да не е бил компютър?
— Не, беше портативна пишеща машина.
По дяволите, що за методи използваше, за да води разследването? Изведнъж си даде сметка, че той и госпожата изглеждаха като две стринки, които клюкарстват през балконите.
След като каза „довиждане“ на госпожа Вазиле Коцо, за да възвърне пред себе си загубеното си достойнство, се захвана като истински професионалист да прави педантичен обиск на стаята, за да открие пакета, изпратен от печатницата. Не го намери, както и не намери нито бланка, нито плик с новите надписи на английски.
Бяха направили така, че всичко да изчезне.
А обяснението, което си даде относно портативната пишеща машина, която псевдоплеменникът на Лапекора е мъкнел със себе си, вместо да използва машината в офиса, му се стори приемливо. Просто клавиатурата на старата „Оливети“ не е вършела работа на младежа. Явно се е нуждаел от друга азбука.
8
Излезе от офиса, качи се в колата и отиде в Монтелуза. В управлението на Финансовата гвардия попита за капитан Алиота, негов приятел. Веднага го пуснаха да влезе.
— Откога не сме прекарвали една вечер заедно? Не обвинявам само теб, но и себе си — каза Алиота, прегръщайки го.
— Да си простим взаимно и да се опитаме скоро да поправим нещата.
— Съгласен съм. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?
— Да. Кой е старшината, който миналата година ми даде точна информация за супермаркета във Вигата? Трафикът на оръжия, спомняш ли си?
— Как не! Казва се Лагана.
— Може ли да говоря с него?
— За какво става дума?
— Ако може да дойде най-много за половин ден, поне така си мисля. Иска ми се да разгледа документацията на фирмата, собственост на онзи, убития в асансьора.
— Ще го повикам.
Старшината беше петдесетгодишен мъж, здравеняк, с равномерно подстригани коси и златни очила. На Монталбано му стана симпатичен веднага.
Обясни му с подробности какво иска от него и му даде ключовете от офиса. Старшината погледна часовника си.
— В три часа следобед ще мога да сляза във Вигата, ако господин капитанът е съгласен.
След като приключи разговора си с Алиота, помоли за разрешение да използва телефона и добросъвестно се обади в повереното му полицейско управление, където не беше стъпвал от предната вечер.
— Комисерийо, вие ли сте точно?
— Катаре, точно аз съм. Имаше ли обаждания?
— Да, господине, комисерийо. Две за господин Ауджело, едно за…
— Катаре, не ме засягат обажданията за другите!
— Ама, след като вие ме попитахте току-що!
— Катаре, имаше ли обаждания точно за мен, към мен?
Привеждайки начина си на изразяване в съответствие с този на Катарела, може би щеше да получи някой смислен отговор от него.
— Да, да, комисерийо. Едно. Но не се разбра.
— Какво означава, че не се е разбрало?
— Нищо не се разбра. Трябва обаче да бяха роднини.
— На кого?
— Ваши, на вие, комисерийо. Обаждаше се по име, казваше: Салво, Салво.
— А после?
— Оплакваше се, изглежда, имаше болки, казваше: Ай, ай, ша, ша.